Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
Жената беше млада, облечена в торбеста риза и панталони като мъж. Черната й коса се спускаше на вълни върху раменете. Забелязах — сякаш беше пладне и разполагах с неограничено време да я огледам, че на врата й има златни бижута. И че е много красива.
— Кои сте… — запитахме и двамата едновременно, или поне аз предположих, че питаме едно и също, защото жената говореше на непознат за мен език. Казах, че сме приятели, и тя, изглежда, разбра. Погледна зад мен; обърнах се и видях останалите наши войници да идват към огъня. Между тях беше и Касини. Робите се бяха изправили, Дженъс и Мийна вървяха между тях. Мийна беше намерил ключове и отключваше веригите. Дженъс предпочиташе по-директните действия — направо разсичаше желязото с тежката си сабя.
Жената видя нещо и мина покрай мен, без да обръща внимание на окървавената сабя, която държах. Отиде до един от убитите номади и се наведе над него. Познах го… беше вождът. Тя се изплю в лицето му, изсмя се и каза нещо на своя език.
— Дженъс! — викнах аз. Той освободи последните пленници, дойде при мен, взе едно дърво от купа и го хвърли в огъня. Избухнаха пламъци. Пленниците изглеждаха объркани.
Дженъс опита търговския език. Само един човек, изглежда, разбираше, и то много малко, така че Дженъс започна да жестикулира, опитваше се знаците му да са по-ясни.
— Вие сте свободни. — Той хвърли една от веригите.
— Ние… ние вървим на изток… — Потупа се по гърдите и посочи на изток. — Вие трябва да дойдете с нас… търговците на роби ще се върнат… утре. — Дженъс показа как изгрява слънцето. — С още хора… и още оръжия. — После взе веригата и заразперва пръсти, за да покаже колко много ще бъдат. — Елате с нас… вие сте свободни.
Доскорошните роби се спогледаха нерешително. Никой не помръдна. Накрая красивата жена пристъпи напред, дойде при мен и каза някаква дума, която не разбрах. После я повтори и потрети. Сега вече разбрах — казваше „свободни“. И то с голямо удоволствие. След това се обърна към другите и им заговори. Освободените роби дойдоха на себе си и скоро се разприказваха. Най-напред един, после двама, след тях петима отидоха при Дженъс. Другите изведнъж млъкнаха. Гледаха в земята, после седнаха. Дженъс заговори отново, но никой от тях не стана. Той дори хвана един за ръката и го изправи насила, но човекът се отпусна и падна. Дженъс се разтрепери от яд — можеше да убие някого… или да заплаче.
— Капитан Грейклок — обади се Мийна. — Зазорява се. Трябва да тръгваме. Дженъс се овладя.
— Колко съм глупав — каза той на пленниците. — Виждал съм хора като вас, когато бях… каквото бях. Хора, които предпочитат да живеят във вериги, отколкото да умрат свободни.
После те сякаш престанаха да съществуват за него. Извика ни да тръгваме. Трябваше да се върнем в нашия лагер и да натоварим мулетата. Номадите щяха да се върнат… почти сигурно с подкрепления. Трябваше да се махнем, преди да са се върнали, да изчезнем в пустинята. Ограбихме лагера, като оставихме само храна за онези, които предпочитаха да бъдат роби. Всичко друго изгорихме. Прогонихме конете в различни посоки, като се надявахме с това да насочим номадите по лъжливи следи. Не смеехме да ги вземем със себе си. Номадите знаеха къде има вода, но ние не знаехме и не искахме да осеем пътя на бягството си със скелети. После, тъкмо когато тръгвахме, жената дойде при мен, потупа ме по гърдите и каза нещо. За миг не разбрах какво ме пита, после се сетих.
— Амалрик — отговорих аз. Тя докосна с ръка гърдите си.
— Диос.
Тръгнахме през пустинята. Последните отблясъци от номадския лагер се изгубиха в ослепителния блясък на изгряващото слънце.
ГЛАВА ДЕСЕТА
ДИОС
През следващите няколко дни Диос и другарите й наистина имаха основание да съжаляват, че сме ги освободили. Нощите в пустинята бяха студени, костите ни боляха, през деня се молехме за хладината на нощта. Беше невъзможно да поддържаме бързото темпо, което искаше Дженъс, но, за щастие, търговците на роби очевидно бяха решили да не ни преследват. Когато слънцето залезеше и мулетата започнеха да реват от умора, ние търкахме подпухналите си очи и разбирахме, че само глупаци може да тръгнат да ни преследват. Защото очевидно бяхме обречени, както и всеки, впуснал се да ни гони. От друга страна, наоколо имаше диви зверове… макар да не мога да твърдя, че бяха от този свят. Нощем ги чувахме да вият около лагера; в дневната жега усещахме как ни следят отдалеко.