Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Много добре! Действате бързо. Виждам, че добре съм избрал хората си. — Аз на свой ред огледах лицата им и се изненадах, като не видях по тях нито ужас, нито паниката, която бях очаквал. Видях само гняв и безпокойство. Очевидно за войниците смъртта, дори и подпомогната от магия, не беше нещо особено. Може би точно това значеха думите „войнишка съдба“.
— Стани! — изкомандва Дженъс. — Тръгваме, и то ще вървим бързо. Сержант Мийна, отдели по двама души за всяко муле, за да сме сигурни, че няма да избягат, ако отново ни атакуват. Товарът на убитото муле да се разпредели върху останалите. За душата на нашия другар ще се погрижим когато жрецът свърши със защитното заклинание.
Касини очевидно беше свършил работата си, защото опаковаше нещата си. Дженъс отиде при него.
— Моите извинения, жрецо — започна той. — Не разбрах, че вече подготвяше плановете си.
Касини го погледна студено.
— Веднъж ти каза, че си проявявал интерес към магиите — каза той. — Хубав интерес. Да знаеш заклинанието, с което магьосниците общуват помежду си. Такова познание в Ориса изисква обяснение пред Съвета.
— Тук ще го дам доброволно — каза Дженъс нехайно. — Веднъж, когато служех в Ликантия, магьосникът на моя полк направи същото заклинание, когато окупирахме един град и ни обстрелваха от покривите.
Чаках да видя колко глупав е Касини. Жрецът погледна Дженъс в очите.
— Паметта ти — каза той студено — работи най-бързо в моменти на опасност.
— И други са ми го казвали. Да ти помогна ли да си оправиш багажа? Трябва да тръгваме, и то бързо.
След погребалната церемония на убития войник попитах Дженъс какви точно са неговите планове.
— Да приемем — каза той, — че тази част на маршрута е като другите. Ще рече най-късно след два дена ще попаднем на вода — кладенец или оазис. Ако дотогава не се измъкнем от номадите, мисля да не им позволим да се доближат до него, докато жаждата не ги накара да се оттеглят.
— Значи не мислиш, че магията на Касини ги е обезкуражила и ги е накарала да се откажат?
— Изключено — отговори Дженъс. — Единственото, което показа тя, е че ние не сме безсилни пътници, което пък означава, че притежаваме нещо ценно, което си струва да се вземе. Не. Битката тепърва започва.
Молех се Дженъс да грешеше.
Вървяхме цяла нощ, като се ориентирахме по звездите и картата. На разсъмване вече си мислех, че молитвите ми са чути, тъй като не се виждаха никакви преследвачи. Дженъс обаче беше още по-разтревожен, но отказа да ми обясни защо. След два часа видяхме пред нас на хоризонта да блещука зеленина. Не беше мираж; беше оазис. Стигнахме до него един час преди мръкване. През ниските храсти и сенчестите дървета се провиждаше чиста синя вода. Очите ни бяха зажаднели за такова място, за цвят, различен от кафявото на пустинята.
Бяхме само на два хвърлея от дърветата, когато чухме вой. Номадите ни бяха изпреварили. Дъжд от стрели — обикновени, а не омагьосани — излетя от храсталака и падна на няколко стъпки от нас.
— Скрийте мулетата в долчинката — изкрещя Дженъс. — Сержант Мийна, погрижи се за това! Касини… Амалрик… останете тук с мен. Ей сега ще изпратят човек да преговаря.
Зачудих се как ли може да направи такъв извод, след като стреляха по нас.
— Приберете оръжията в ножниците — продължи Грейклок, преди да мога да го запитам. — Когато дойдат, дръжте се гордо и предизвикателно, не покорно.
Враговете ни искат да ни заловят живи.
Касини го попита откъде знае.
— Стрелите трябваше да ни сплашат, не да ни наранят. Значи номадите искат или да ни направят роби, или да ни принесат в жертва. По-вероятно е първото, тъй като жителите на пустинята не прахосват нищо ценно за невидимите богове, освен ако не се принудени.
От храстите излязоха трима мъже. Бяха облечени почти еднакво: високи до коленете кожени обуща, туники и наметала с качулки. На кръстовете им висяха извити саби. Двамата носеха обърнати надолу копия с опънат на тях бял плат. Третият разтвори ръце с вдигнати нагоре длани. Приближиха се. Приготвих се да направя същия знак на миролюбие, но Дженъс поклати глава и промълви:
— Не! — после повиши глас: — Спри! — Тримата спряха. — Как може да предлагате мир — понита той на търговски език, — когато вече убихте един от нас и стреляхте срещу нас, макар да показахме, че не сме ви врагове? За глупаци ли ни смятате?
Мъжът отпред се засмя неприятно и отговори на същия език, развалено, от което стана ясно, че рядко го използува.
— Не ви смятам за глупаци, не. Смятам ви за… може би за овце. Овце, загубили стадото си и залутани из пустинята, изложени на опасности от вълци и орли. Аз… аз съм пастирът, който предлага сигурност и подслон.