Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— А как се хранят? — зададох аз въпроса, който беше на устата на всички. Лайън ококори очи и не отговори.
— Виж, това е най-странното. Както казах, всичко беше мирно и тихо цял ден. Но точно преди да си тръгнем всичко се промени. Сърните се плашеха и бягаха. Тигрите ги гонеха. И навсякъде така. Тревопасните побягнаха, търсеха място да се скрият, а хищниците ги гонеха. Но най-странното беше, че хищниците, изглежда, избиваха само колкото могат да изядат… и толкова. После изведнъж цялото вълнение спря. И всичко стана тихо и мирно както преди. — Той се почеса по главата, на лицето му се появи глуповата усмивка. — Голяма идиотщина, нали?
Погледнах Касини. Бях обезпокоен от чутото.
— Магия ли е?
Касини поклати глава.
— Не чувствам чуждо… присъствие. Но имам усещане за… благополучие? Да. Това е. Благополучие. Но не мога да кажа какъв е източникът за него. От друга страна, всички магии, които направих за нашето благополучие, може да са се съединили, за да ни предпазят. — Той посочи стените на кратера. — Може би това кръгло място е помогнало заклинанията ми да се концентрират.
— Значи всички животни изведнъж са станали кротки, щом си се изправил над кратера, така ли? — изсумтя Дженъс. Покорени от появата на великия жрец? Стига, Касини, ако това е обяснението, значи Най-добре твоите началници в Ориса да напишат нови свещени текстове.
Касини се навъси.
— Достатъчно — намесих се аз. — Вместо да си задаваме въпроси и да спорим, предлагам всички просто да се наслаждаваме на това, на което сме попаднали. Можем да останем тук да си починем и да се възстановим. И то колкото си искаме. Това е единственото, което има значение.
— Точно така! — викна Лайън. Мийна го изгледа намръщено. — Добре де — продължи войникът. — Нямам намерение да си пъхам носа там, където не му е мястото. Но предложението на господаря Антеро е разумно. Долу е направо чудесно. Хайде утре да слезем и ще видите.
На следващия ден слязохме в кратера още преди росата да се е вдигнала. Въздухът беше свеж и сладък, птичите песни чисти и ясни. Всичко, в което ни беше уверявал Лайън, беше вярно. Този ден дори не построихме истински лагер, а само свалихме товара от мулетата и те зареваха от наслада, втурнаха се в близкия вир и заритаха. Два големи гущера, всеки дълъг три човешки боя, излязоха от водата да ги гледат как играят и раззинаха зъбатите си усти — толкова широки, че можеха да погълнат цяло муле. Мулетата не им обърнаха никакво внимание. По някакъв начин бяха разбрали, че са в безопасност. След малко и ние бяхме сред тях, зарязали цивилизацията на брега заедно с дрехите си. Държахме се като глупаци, смъкнали от плещите си бремето на дългото пътуване.
Гмурнах се под вода и заплувах. Наслаждавах се на хладните милувки по корема и хълбоците си. Водата беше толкова чиста, че ясно виждах крайниците на другарите си, както и телата на гущерите и набитите им яки крака. После видях сенчесто устие, което водеше настрани от вира. Излязох на повърхността да поема въздух, гмурнах се отново и заплувах по него. Бреговете бяха ниски, меки, покрити с мъх. Всяко орисианско дете се учи да плува в нашата голяма река още от раждането си. Дечицата, които едва ходят, плуват в такива течения, в които на други места не смеят да влязат и големи мъже. Не бях по-различен от другите Орисианци и много обичах да плувам под вода, като задържах дъха си докрай, за да мога да се запозная с чудесата край мен. Накрая все пак почувствах, че трябва да поема глътка въздух.
Размахах лениво крака и бавно се отправих към повърхността. Близо до брега видях две стройни бедра. Бяха на жена. Смугли, дори златистокафяви, те се съединяваха в черно петно. Над тях лъщяха меки полукълба и тесен кръст. Без всякакъв умисъл или цел аз изплувах, наслаждавайки се на гледката. Излязох на повърхността, отворих уста да поема въздух и чух кискане, после плисък и вместо въздух нагълтах вода. Задавих се и с широко отворена уста се запрепъвах към брега, кашлях и бършех очи. Чух как някой зацапа към брега. Когато успях да си поема въздух и отворих очи, не видях никого. Но знаех кой е тук.
Чух гласа на Диос откъм провисналите върбови клони.
— Аз вижда Амалрик — викаше тя. Видях между вейките красивите й гърди. Тя видя, че я гледам, и придърпа клонките до тялото си. Намръщи се, после се засмя.
— Амалрик вижда Диос. Амалрик щастлив?