Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Несъмнено от добро сърце — каза Дженъс.
Мъжът леко вдигна рамене.
— Никой не върши нищо само от милосърдие — каза той. — Иначе ще бъде бог. Пастирът предлага на овцата сигурност, овцата му дава вълната си и накрая месото си, за да може той да отгледа още овце. Така е открай време.
— Много мило от твоя страна — каза Дженъс. — Но… може би зрението ми не е в ред. Ти казваш, че си пастир…пък аз не виждам никакво стадо освен три крякащи свраки, които вонят на тор, докато говорят за мед. — Той се направи, че не забелязва гневното съскане на тримата и продължи: — А и ние не сме овце. — Той измъкна сабята си и търговецът на роби отскочи назад, а ръката му се насочи към собствената му сабя.
— Овцете нямат такива зъби — засмя се Дженъс. — Може би пустинното слънце те е заслепило и не виждаш, че дразниш вълци. — Дженъс се обърна към мен.
— Склонен ли си да се съгласим с предложението на този чакал да носим вериги? — попита ме той, все още на търговски език.
Нямаше нужда да му отговарям.
— Нито пък аз — продължи Дженъс. — Никога отново. — Касини, изглежда, се колебаеше. — Жрецо — каза Дженъс, — ти не влизаш в това любезно предложение, защото ще бъдеш принесен в жертва, за да се усили мощта на техния шаман.
Касини бързо приключи с колебанието.
— Разбира се, че съм с вас.
— Аз пък мога да говоря и от името на войниците — завърши Дженъс. — Вие ще можете да ни плените само с оръжие, канибали проклети — каза той на търговеца на роби. — А това ще потопи в скръб палатките на твоето племе.
Номадът вдигна ръце в знак на съгласие.
— Ти говори смело. Може би утре… или вдругиден… ще заграчиш другояче, когато водата изчезне. А може и моите пустинни лъвове да не ми разрешат да бъда милостив и да чакам да ви дойде умът в главата. — Тримата се оттеглиха към оазиса и изчезнаха.
— Касини! — озъби се Дженъс. — Няколко думи за защитно заклинание. Бързо! — Касини едва бе започнал да произнася заклинанието, когато откъм храстите излетя стрела, насочена точно към Дженъс. Видях, сякаш всички бяхме потопени в кехлибар, как стрелата се забави във въздуха. Дженъс отстъпи настрана, вдигна ръка толкова бързо, че очертанията й се размазаха — и вече държеше стрелата. Счупи я, хвърли я на пясъка, обърна се и тръгна към долчинката.
Там събра всички и обясни какво се е случило. Един или двама от войниците гледаха така, сякаш биха взели друго решение, но сведоха очи така бързо, както и Касини. После тримата се оттеглихме, за да съставим план за по-нататъшните си действия.
— Те могат да чакат, докато всички изнемощеем и тогава ще ни нападнат — каза Дженъс. — По-вероятно обаче няма да имат търпение за това. Сигурно ще ни оставят да се пържим на слънцето два или три дни и тогава ще атакуват. Със сигурност няма да нападнат сега, когато сме нащрек. Всяка битка е толкова по-жестока, колкото повече са войниците. Когато се бият малко, а умират много, в крайна сметка всички губят. Затова номадите нападат от засада или с неочакван набег.
Касини сбърчи вежди.
— Ако това е вярно, капитане… няма ли вероятност, когато ни нападнат и успеем да ги задържим на разстоние и им нанесем щети, те да се откажат?
— Точно така — каза Дженъс. — Затова ще се престорим, че сме свършили водата още преди да се смрачи и с всеки изминал час ще се правим на все по-изтощени. Дори — ако те решат да ни изчакат дълго — можем да убием мулетата и да пием кръвта им.
Тогава ми дойде една идея — не точно прозрение, но не и обикновено хрумване.
— Търговците на роби мислят — започнах бавно аз, после заговорих по-бързо, обяснявайки мисълта си, че сме градски жители или селяни, нали така? Щом ни оценяват толкова евтино, не можем ли да използуваме високомерието им срещу самите тях? Нали знаете, никой не взима на сериозно един просител, ако приношението му е бедно и дрехите му са парцаливи и изцапани. — За последния пример съм си виновен сам и оттогава винаги съжалявам. Дженъс се ухили.
— Виждаш мислите им като в огледало. Съгласен съм. Продължавай. Дръж огледалото и говори. — Дори в онзи ужасен момент в нажежената от слънцето пустиня се възхитих на умението на Дженъс да сдържа езика си, вместо да ме прекъсне и започне да излага своите идеи.
— Тази нощ — казах аз. — Ти, аз, сержант Мийна и още един. И още четирима, които да пазят гърба ни, както ти тренираше гвардейците.
Дженъс се изненада.
— Но другите…
— Не. Нека другите да изпълняват ролята на овце, така няма да възбудим подозрение. Ти, жрецо, ще останеш с тях. Трябва ни заклинание… за несигурност. Или нещо такова. — Помнех какво беше казал Дженъс в ковачницата за магиите на бойното поле, но си мислех, че тази може да е по-различна. Моят план не приличаше много на битка… дано да успееше… атаката на търговците на роби след два или три дена също нямаше да е битка.