Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Карам през просторен терен, равен като тепсия. Дори и да не е творение изцяло на Господ, човекът е довършил делото му. След известно време жилищните квартали отстъпват пред бъдещи такива, някои от тях на етап подравнена земя с входове в южняшки стил с по някой и друг огромен кактус за акцент. „Горна първа стотица! Долна втора стотица. Долна четвърта стотица. Остават само четири!“ Този град се разраства със скоростта на светлината. Видял го бях и на сателитната снимка в офиса на Холи Голдстайн — градът е пуснал метастазите си към заобикалящите го планини.
На запад строителството свършва малко преди каньона Ред Рок — един от многото паркове и резервати по пътя към Долината на смъртта и калифорнийското крайбрежие. Колкото повече наближавам, толкова повече ме поразява красотата му — пустинен басейн на фона на назъбена скална стена от червен пясъчник. Пет долара на будката при входа (която отваря в шест сутринта) ме пропускат на двайсетина километровия панорамен път. Служителката ми дава брошура, в която се разказва за флората и фауната, за основните туристически маршрути, има и малко история на района. Има дори карта на туристическите пътеки. Питам жената за Ледения каньон.
— Ледения каньон? — повтаря тя. — Оставете колата си на паркинга при осмия километричен камък. И си вземете много вода. Днес каньонът няма да е леден.
На паркинга вече има една кола, пикап додж с чифт рога, прикрепени на капака. Стикерът отзад гласи: МОЕТО ХЛАПЕ МОЖЕ ДА БИЕ ТВОЯ ОТЛИЧНИК. Изгълтвам половин шише вода, пъхам неотворена бутилка в задния джоб на панталона си и тръгвам по пътеката.
След петнайсет минути се отказвам от идеята да стигна до мястото, където са били намерени сестрите. Намерили са ги в малък каньон над и отвъд Ледения, място, наречено Каньона на вълшебника.
Навремето доста се катерех, най-вече докато бях в колежа. А след като момчетата се родиха, съвсем престанах. Освен това не съм екипиран подходящо за целта. Най-малкото нямам катерачески обувки. А и свободно катерене по почти отвесната стена на Ледения едва ли е добра идея за човек, който не го е правил от години.
Смятах че ще намеря заобиколен път. Сега виждам, че при толкова пресечен терен това би ми отнело часове. Ще ми трябват специални обувки, раница и много повече вода. Решавам да се приближа колкото мога до местопрестъплението и да почувствам мястото.
И две неща веднага привличат вниманието ми. Първо, виждам какво имаше предвид Чизуърт. Ако предположението му за електрическия трион и генератора е вярно, убиецът е трябвало да завлече доста оборудване на изключително труднодостъпно място. Място, което е съвсем близо до често използван катерачески маршрут. Вярно, повечето туристи сигурно се придържат към стандартната пътека, тази, която фигурира във всички пътеводители — до дъното на Ледения и обратно към паркинга. Но районът около Ледения каньон е познат на скалните катерачи — точно затова Джош Громелски се е озовал там. В тази част на Невада има много пусти места — защо му е било да избира място с толкова много потенциални свидетели? А и с толкова много запалени туристи в тази част на Запада, убиецът сигурно си е давал сметка, че рано или късно някой ще се натъкне на останките. По-скоро рано, отколкото късно. Защо не е избрал място, което да е също толкова труднодостъпно, но не толкова популярно?
През първите двайсетина минути вървя през равна пустиня, минавам покрай кактуси чола, креозотни храсти и дървета Джошуа. Справям се относително лесно, макар че теренът е каменист и трябва да си гледам в краката. После навлизам в по-пресечен терен. Не след дълго започвам да се чудя дали вървя в правилната посока. Това може и да е отъпкана пътека, описана в брошурата като маршрут от средна трудност, но пътеката всъщност не е добре обозначена. Това не ти е национален парк, казвам си, а пустош. Имай го предвид.
От време на време се налага да катеря канари. На няколко пъти се връщам назад, защото съм свърнал в погрешна посока, довела ме до ръба на пропаст. Десет минути по-късно си навяхвам глезена. Боли, но не е нещо сериозно. Още малко по-нататък теренът е толкова пресечен, че вече не знам дали съм на пътеката.
Преходът все още ми доставя удоволствие, но постепенно осъзнавам, че не съм във форма и съм неподготвен. Трябваше да си взема водач… или поне топографска карта.
Скоро и слънцето ще се превърне във фактор. Вече усещам горещината зад все още прохладния въздух, която чака да се изсипе безмилостно отгоре ми веднага щом слънцето ме огрее. Въздухът е започнал да се затопля, а слънчевата светлина се отразява в скалите и се провира като лъчи на лазер покрай очилата ми. Когато не съм на сянка, усещам как скалата се затопля под пръстите ми.