Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
— Какво друго може да е? Полицията провери за нещо гнило и в училището, което са завършили, и родния им град и прочие, но не откриха нищо. Изглежда не е било лично, ако ме разбирате.
— Не е било, според вас, така ли?
— Да. Не е имало сексуален мотив също. Според мен са ги убили повече или по-малко за кеф.
— Може би.
— Ако гледаш телевизия колкото мен — казва Езме, — придобиваш ясна представа на какво са способни хората. Само реалити програмите ако вземеш и новините, мисля, че скоро ще задминем римляните. Само че когато ние стигнем до гладиаторската арена, Барбара Уолтърс ще интервюира бедния човечец преди да се е счепкал с лъва. И гладиаторът ще благодари на всички от екипа, които са му дали шанса да умре по телевизията. На мениджъра си. На коафьора си. На личния си фитнес треньор.
— Мога ли да видя апартамента?
— О, миличък, няма нищо за гледане. Сега там живее младо семейство с бебе.
— А вещите на момичетата?
— Оставих апартамента както си беше цели три-четири месеца. Момичетата нямаха много неща, а каквото имаха, не струваше и петак, но не ми даваше сърце да изхвърля вещите им. От полицията накрая откриха някаква братовчедка в Северна Дакота. Тя не поиска нищо. Абсолютно нищо. Тъжно някак, не мислите ли? Почти не познавала момичетата. Не пожела дори да ги погребе. Погребаха ги тук, за сметка на общината. Накрая дадох по-запазените неща на една благотворителна организация. Хората дойдоха и отнесоха всичко.
Нямам повече въпроси. Благодаря на госпожа Брюстър и се обръщам към вратата.
Тя ме спира с ръка на лакътя.
— Мили Боже! И като си помислиш, че са били с оскъдните си костюмчета. Смятате, че е свързано с прослушването, нали? — Въздъхва дълбоко.
— Прослушването? Какво имате предвид?
— Това си мислите, нали? Че някой психар ги е подмамил, използвал е надеждите и мечтите им да ги примами… накарал ги е да облекат сценичните си костюми, да си кажат репликите и така нататък, а после… един вид ги е прослушал за собственото им убийство. — Въздъхва отново, което води до нов пристъп на кашлица. Госпожа Брюстър затваря за кратко очи, сякаш изрича молитва наум. — Това е лошо — казва тя. — Това си е чиста проба зло.
Когато настръхналите косъмчета по тила ми заемат нормалното си положение, аз успявам да изцедя от себе си благодарност за отделеното ми време.
Докато стоя до колата и я чакам да се охлади, си мисля, че Езме Брюстър сигурно е права. Близначките Гейблър са се явили на прослушване пред убиеца си. Само че пак опираме до същото — не виждам какво общо може да има това с Шон и Кевин.
Връщам се в „Тропикана“ и откривам, че имам две съобщения. Първото е от Лиз.
— Алекс, какво правиш в Лас Вегас? — Гласът й е писклив и неодобрителен. После става делова: — Обади ми се, моля те.
Второто е от Бари Чизуърт, патолога. Казва, че ще се радва да разговаря с мен, и изрежда няколко телефонни номера, на които да го намеря.
Напоследък е трудно да се говори с Лиз. Тя знае, че не е честно, работи върху това с психотерапевта си, но все така фокусира всичките си отрицателни чувства върху мен. Чувства се виновна, че е позволила на момчетата да дойдат при мен, и се впуска в безкрайни версии на „само ако“. И каквато вина не успее да стовари върху мен, я стоварва върху себе си. Човекът, отвлякъл момчетата, въобще няма място в картинката. Тя е позволила на момчетата да дойдат. Ако беше отказала… ако само се беше съгласила да ги отведа на онази крайморска ваканция…
Събирам сили да се обадя.
— Ало? — Гласът й е треперлив, предпазлив.
— Здрасти.
— Какво правиш в Лас Вегас, Алекс? Залагаш ли?
— Проучвам следа, към която ме насочи Шофлър.
— Сериозно? Та той дори не работи вече по случая.
— Не той е поискал да го преместят. Продължава да се интересува.
— Каква следа?
Мислите ми се завъртат на бързи обороти. Няма да й кажа и дума за близначките Гейблър, това поне е сигурно. И без това не мисля, че има връзка, а случилото се с жените е толкова ужасно, че не искам да го споменавам пред Лиз.
— Кофти следа. Не води наникъде.
— Е, не би трябвало да си във Вегас. Татко много мисли за това. По-добре да беше проверил къщите близо до шосе Шейд Вали. Най-вероятно там…
— Лиз. Полицията ги провери. Няколко пъти.
— Татко е убеден! — Гласът й е писклив, тя губи контрол. Продължаваме още малко в същия дух. Тонът на разговора ни продължава да се влошава. — Очаквам да продължиш да ми плащаш издръжката — казва тя. — Не ме интересува дали си на работа или не. Няма да позволя да си правиш разходки до Лас Вегас за моя сметка. Сериозно говоря, Алекс — погрижи се чекът да пристигне навреме.