Роби на позора
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роби на позора». Краткое содержание книги:
— Това е много, страшно много.
— Ако можеш вместо мен да печелиш тези много пари, ще се съгласиш ли?
— Веднага! Макар че думата „цирк“ има лошо звучене. Бих ви предоставяла цялата заплата.
— Значи наистина имаш желание?
— Да, но каква ни е ползата от това? На никого няма да хрумне да ме назначи като касиерка!
— О, напротив, напротив! Само да поискаш, мястото е твое!
Сега беше неин ред да се учуди.
— Но, татко — възкликна тя, — какво си въобразяваш!
— Я по-добре слушай!
Разказа за срещата си с цирковия директор и в заключение добави:
— Ти каза, че Бог ще помогне, и той помогна. Парите няма да рукнат изведнъж, наистина, но може би ще получиш някакъв аванс, а това е вече нещо. Междувременно може и аз да си намеря работа. И така, искаш ли?
Тя беше напълно права. Думата „цирк“ имаше неприятна отсянка. Но в крайна сметка се касаеше за бедственото положение на близките и тя отговори:
— Да, ако за теб това е добре, татко.
— Ще дойдеш ли с мен отсреща?
— Ще дойда.
— Ама хубавичко си помисли!
— Да бъда касиерка на цирк, не е толкова лошо, както да ме зяпат като любимка на султана. Хайде, да вървим!
Сърцето на директора се разпърха от радост, когато видя бащата и дъщерята да пресичат улицата. Той поздрави Емили с достолепна сериозност и каза:
— Случаят ме събра с вашия баща. Онова, което сте чули от него, сигурно ви е дошло изненадващо. Имате ли желание да постъпите и поемете мястото?
— Бих желала да ви допадна.
— Работили ли сте вече някъде?
— Не.
— Освен семейството, има ли тук и нещо друго, което би ви задържало?
— Не.
— Може би имате… някакво познанство?
— Не.
— Имам предвид… любим.
— Не съм обвързана — отговори тя с изчервяване.
— И бихте могли още днес да тръгнете с нас за Роленбург?
— Ако е необходимо, да. Каквото не мога да взема днес със себе си, ще ми бъде изпратено допълнително.
— Чудесно! Вие ми харесвате. Струва ми се, че притежавате качествата, каквито търся за касиерка.
— Да направим ли един взаимен опит?
— Ще ви помоля да опитате с мен!
— Добре, дайте си ръката! Топ?
— Топ!
— Прекрасно! Мисля, че не е необходимо да изготвяме някакъв контракт. Можем да си имаме взаимно доверие. Нали?
— Надявам се.
— А сега как да уредим нещата с вашата заплата? Как бихте желали да ви бъде изплащана: преди или след изтичането на месеца?
— Бих предпочела първото. Татко сигурно е споделил с вас в какво положение се намираме понастоящем.
— Сподели. Той е честен човек, който няма вина за своето нещастие. С удоволствие бих му облекчил положението. Хм-м! Ако бях сигурен, че при мен ще ви хареса и ще останете, бих бил готов да му дам в ръцете сумата от една ваша тримесечна заплата.
Очите на Вернер проблеснаха.
— Сто двайсет и пет гулдена? — попита той.
— Да.
— И бих ги получил, днес?
— Сега, веднага! Разбира се, трябва да знам, че фройлайн наистина ще остане при мен.
— Какво ще кажеш по въпроса, Емили?
— При всички случаи ще остана. Тази сума изведнъж ще ти помогне и се разбира от само себе си, че в никой случай няма да напусна мястото си, преди да са ми изравнени сметките с моя работодател.
— Великолепно, фройлайн — одобри директорът. — С най-голямо удоволствие ще ви дам тази предплата. Но трябва да има ред и човек при всички случаи е длъжен да се подсигури. Въпреки всичко съществува и възможността да не желаете да останете при мен. Можем ли при това положение да гледаме на предплатата просто като на заем, който съм ви отпуснал?
— Да, хер директор.
— Значи ще ми дадете разписка, че сте получили тази сума?
— Естествено!
— Е, тогава да сключим сделката.
Собственикът на дюкяна продаваше и хартия. Той донесе един лист заедно с перо и мастило. Директорът започна да пише и след известно време сложи пред Емили следните редове:
„С настоящия документ и собственоръчния си подпис потвърждавам, че получих от хер К. Ф. Баумгартен, директор на цирк «Реал», предплата от 125 (сто двайсет и пет) гулдена. При евентуално напускане на работата при него съм длъжна да върна тази сума в пълен размер и тази разписка ще има валидността на вексел, представен на изплащане.“
Тя започна да чете редовете. Той беше достатъчно умен да извади портфейла си и да наброи парите. Това я подведе. Очите й следяха повече движенията на ръцете му, отколкото редовете, които искаше да прочете.
— Е, така добре ли е? — попита той.
Тя не искаше да покаже, че е гледала повече парите, отколкото така наречената разписка, и ето защо отговори:
— Да, добре е.
— Тогава подпишете, моля. Ето перото.