Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
Учтивото му държание се смени със зле прикрит яд.
— И при Аштън Уингейт ли си настоявала да живеете отделно? Видях как се целувахте дори насред улицата.
С откровената си омраза и ревност Малкълм би могъл да извика Аштън на дуел и тя не искаше той да узнае какво се бе случило в Бел Шен.
— След сблъскването бях настанена в една стая за гости и докато бях там, Аштън се държеше като джентълмен. Той никога не ми се е натрапвал.
Малкълм се опита да смели този отговор, но не стана ясно дали го приема или не, защото обърна гръб на Лианор. Отпусна се на креслото и опъна крака.
— Ти твърдиш, че не можеш да си спомниш нищо, свързано с мен, Лианор. Искам да те разбера, но ми е трудно, като си помисля колко близки сме били. — Той се наведе напред и потупа седалката на един стол близо до креслото. — Седни, мила моя, и нека поговорим спокойно за това. Сигурен съм, че ще намерим някакво разрешение на твоя проблем, ако го обсъдим заедно.
Лианор го изгледа хладно и сковано седна на края на стола. Малкълм не сваляше очи от нея.
— Хайде, скъпа, отпусни се — уговаряше я той мило. — В края на краищата аз не съм някакво чудовище, което иска да те разкъса. — Изправи се, за да пъхне възглавница зад гърба й. — Облегни се удобно — каза той и сложи ръка на рамото й.
Лианор я отблъсна и инстинктивно се отдръпна от него. Хвърли му подозрителен поглед, неспособна да обясни внезапната си паника. Видя, че я гледа изненадано и се насили да се усмихне слабо.
— Предпочитам да седя така, Малкълм. Ако се облегна назад, започва да ми се вие свят.
Малкълм се отпусна отново в креслото си и се вторачи безмълвно и объркано в нея.
— Страхуваш ли се от мен, Лианор?
— Имам ли причина за това? — попита тя, вече поуспокоена.
— Не, нямаш. Но изглеждаш някак хладна и далечна.
Все още нащрек, тя го наблюдаваше, без да отговаря.
Той внезапно въздъхна и наведе очи.
— Винаги съм бил твой пленник, Лианор — промълви Малкълм. Търсеше подходящите думи, за да я предразположи. — Наистина съм щастлив, че имам такава прелестна жена. Спомням си много добре, когато те видях за пръв път. Ти беше облечена в зелено, цвета очите ти. Спрях и се загледах в теб, но те придружаваше някакъв мъж и не можах да ти се представя.
— Кой беше този мъж?
— Един възрастен човек. — Той вдигна рамене. — Вероятно някой братовчед. Наистина нямам понятие. Бях така зашеметен от красотата ти, че не му обърнах много внимание. — Затвори очи, облегна назад глава и се усмихна мечтателно. — Още помня, как блестеше кожата ти под светлината на фенерите и как примамливо се очертаваха извивките на гърдите ти под роклята…
Лианор посегна към ветрилото, което лежеше на една маса наблизо и започна да си вее, за да охлади пламналите си бузи. Малкълм беше отворил едно око и я наблюдаваше, самодоволно ухилен. Тя обърна лице, ядосана, че изчервяването й го забавлява.
— Ако е бил мой братовчед, тогава трябва да сме били в Англия. Тук в Америка нямам вече роднини. — Стори й се, че е намерила слабо място в историята му. — Можете ли да ми опишете вътрешността на къщата ни в Англия?
— Бях там само веднъж като гост и не съм виждал всички стаи, но имаше едно обширно централно помещение — голямото фоайе, както го нарече баща ти. До него се намираше друго помещение с огромна камина и каменни стъпала.
— Спомняте ли си какво висеше по стените?
— Портрети на твоите предци, мисля — каза той след малко, — и части от бойни доспехи, шлем и щит… Видях и два портрета на теб и сестра ти… уголемени копия на картините, които баща ти беше подарил на съдията Касиди.
Тръпки полазиха Лианор, защото това, което й описа, й беше толкова познато. Тя ясно си спомняше двата портрета над камината.
— Къде казахте, че са висели картините?
— Струва ми се, че бяха над камината. — Той се замисли за момент и след това кимна. — Да, точно там бяха окачени.
Надеждите й се стопиха. Тя неохотно продължи разпита.
— Откъде знаехте, че портретът ми се намира в къщата на дядо ми? Били ли сте там?
— Двамата бяхме там, мила. Не си ли спомняш?
Лианор напразно се опитваше да възстанови в паметта си това посещение.
— Не, не мога да си спомня.
— Забрави ли, колко се развълнува, като чу за смъртта на дядо си? Къщата вече беше заключена и ти постоянно се упрекваше, че си се простила с него ядосана.
Тя вдигна глава и го погледна внимателно.
— А как отидохме дотам? Пеша ли?
— Взехме карета и ти плака толкова дълго, та помислих дали да не те заведа на лекар, за да ти даде успокоително.
Този епизод се наместваше точно в мозайката, но Лианор съвсем не се радваше, че тъкмо Малкълм я е утешавал в онзи тежък момент. У нея напираше вече следващият въпрос.