Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Ще има още кръв — прошепна си той, след като зави на пресечката и пое към оскъдно осветения вход на хана „Феникс“. — Но накрая ще падне и с това падане ще се въздигне един стар приятел. — Щом наближи хана, от сенките на една уличка пристъпи тъмна фигура. Ралик спря. Фигурата му махна и отново се скри в сенките.
Ралик я последва. Навлезе в уличката и изчака очите му да се нагодят към тъмното.
Мъжът пред него въздъхна горчиво и каза:
— Твоята вендета май ти спаси живота тази нощ.
Ралик се облегна на стената и скръсти ръце.
— О?
Водачът на клана Оцелот пристъпи към него. Тясното му пъпчиво лице както обикновено беше изкривено в намръщена гримаса.
— По покривите е започнала война. Някой ни избива. Загубихме петима Скитници за по-малко от час, което говори, че убиецът не е един.
— Несъмнено — отвърна Ралик и се размърда. Влагата на камъните от стената на хана беше минала през наметалото и докосваше кожата му с ледените си пръсти. Както винаги, проблемите на Гилдията го отегчаваха.
Оцелот продължи:
— Загубихме оня бик, Тало Крафар, и един водач на клан. — Мъжът рязко се обърна, сякаш очакваше някоя кама да блесне към собствения му гръб.
Въпреки липсата на интерес, при последната новина веждите на Ралик леко се повдигнаха.
— Трябва да са доста добри.
— Добри ли? Всички наши очевидци са мъртви, гласи горчивата тазнощна шега. Не допускат грешки, кучите му синове.
— Всеки допуска грешки — измърмори Ралик. — Воркан задейства ли се?
Оцелот поклати глава.
— Още не. Привиква клановете.
Ралик се намръщи, вече неволно заинтригуван.
— Възможно ли е да е посегателство към властта й? Да речем нещо вътрешно, фракция…
— Ном, за глупаци ли ни смяташ всички? Това беше първото подозрение на Воркан. Не, не е вътрешно. Този, който избива хората ни, е извън Гилдията, не е и от града.
За Ралик отговорът изведнъж стана очевиден и той сви рамене.
— Значи е имперският Нокът тогава.
Оцелот кимна, макар и с неохота.
— Най-вероятно — процеди той. — Те уж били най-добрите, нали? Но защо ще трепят Гилдията? Човек би допуснал, че по-скоро ще почнат благородниците.
— Имперските намерения ли да разгадавам, Оцелот?
Водачът на клана примига и се намръщи още повече.
— Дойдох да те предупредя. И това е услуга, Ном. Както си затънал в тази своя вендета, Гилдията не е длъжна да те пази под крилото си. Услуга.
Ралик се отдръпна от стената и се обърна към изхода на сляпата улица.
— Услуга ли, Оцелот? — Изсмя се тихо.
— Слагаме капан — каза Оцелот и препречи пътя му. Прорязаната му от белег брадичка посочи към хана „Феникс“. — Покажи се и не оставяй съмнение с какво си изкарваш хляба.
Ралик го изгледа безстрастно.
— Стръв значи.
— Просто го направи.
Без да отвърне, Ралик излезе от сенките, изкачи няколкото стъпала и влезе във „Феникс“.
— Мъти се нещо в нощта — каза Старата, след като Търбан Орр напусна. Върна истинската си форма и въздухът около нея затрептя.
Барук закрачи към масата с картата, стиснал ръце зад гърба си, за да спре треперенето им.
— Значи и ти го усети. — Замълча и въздъхна. — Общо взето, това са най-заетите часове.
— Съсредоточаването на сила винаги води до това — каза Старата и се надигна да поразкърши криле. — Черните ветрове се трупат, алхимико. Пази се от парещия им дъх.
— Докато ти ще ги яздиш, предвестнице на съдбините ни трагични — изсумтя Барук.
Старата се изсмя и подскочи към прозореца.
— Моят господар иде. Чакат ме други задачи.
— Позволи ми — каза й Барук и махна с ръка. Прозорецът плавно се отвори.
Старата плесна с криле и скочи на перваза. Изви глава и погледна Барук с едно око.
— Виждам дванадесет кораба, навлизащи в дълбок пристан — рече тя. — Единайсет са лумнали в пламъци.
Барук се вцепени. Пророчество не беше очаквал. Вече се уплаши не на шега.
— А дванайсетият? — попита той с глух шепот.
— Вихър от искри изпълва нощното небе. Виждам ги как се въртят, въртят се около дванадесетия. — Старата помълча. — Все се въртят. — И после изчезна.
Раменете на Барук се смъкнаха. Той се обърна към картата на масата и загледа единадесетте доскоро Свободни града, означени вече с имперския флаг. Само Даруджистан оставаше, дванадесетият и последен, отбелязан с флаг, който не беше пурпурно и сиво.
— Краят на свободата — промърмори той.
Изведнъж стените около него простенаха и Барук изохка, сякаш притиснат от огромна тежест. Кръвта заблъска в главата му, прониза го болка. Той се хвана за ръба на масата. Нажежените глобуси, висящи от тавана, помръкнаха и угаснаха. В настъпилия мрак алхимикът чу как запращяха стените, сякаш нечия гигантска длан се беше опряла на сградата. И изведнъж натискът изчезна. Барук вдигна разтрепераната си ръка към плувналото си в пот чело.