Любов извън закона
- Автор: Джонсон Сьюзен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов извън закона». Краткое содержание книги:
В редиците на противника бе настъпил смут. Пред очите на Греъмови няколкото десетки конници, които бяха забелязали на хълма, сега се превръщаха в мощна, неудържима лавина, която се свличаше срещу тях. Матю разбра, че не четири десетки, а поне десет пъти повече мъже идваха срещу него. Това бе една дива орда, която сякаш извираше от пъкъла, а необузданите им викове смразяваха кръвта в жилите.
Защитниците на моста се отдръпнаха още при първото стълкновение с нападателите. Нервите на Матю Греъм също не издържаха при вида на тази гора от голи саби, която се бе устремила срещу тях, и той пришпори коня си на запад. Неговите хора побързаха да го последват, като дори не се опитаха да запазят бойния си строй, а го обърнаха в паническо бягство, колкото може по-далеч от моста и напиращия противник.
Джони се усмихна. Това бе първата му усмивка от мига, в който се бе прибрал в Голдихаус.
Господ ни дава добър знак, помисли си той, доволен от лесната победа срещу тези страхливци, които така и не разбра кои са… Сега, ако можеше така лесно да се справи и с хората на Редмънд…
Вътре в катедралата църковният хор току-що бе приключил с песнопенията, когато отвън се разнесе страшният боен вик на клана Кари.
— Остани с нея! — извика Редмънд на Джордж Болдуин, като в същото време скочи от мястото си на първия ред и на бегом се отправи към изхода, следван от своите хора.
Само за няколко минути неговите войници направиха непробиваема въоръжена стена около катедралата и когато Джони Кари и конниците му се появиха от долната страна на калдъръмения път, те откриха, че тя вече е добре защитена.
Малкият пазарен площад в северната част на църквата бързо се изпълни с коне и въоръжени хора, при което настана истинска суматоха. Джони се отдели от войската си и бавно се приближи към малката каменна града, която разделяше църковния двор от площада, реди още да стигне напълно до нея, той скочи от коня си и с решителна походка, която събуди възхищението на Редмънд, се доближи до охраната на Елизабет.
— Твои ли бяха тези приятели на моста? — попита нехайно Джони, като изтърсваше с ръкавица праха от панталоните си.
— Ако си ги отблъснал, тогава не. Не бяха ли една разнородна тълпа, а водачите им — възседнали сиви коне?
— Да, същите — каза Джони с усмивка. — Може би съм ви направил услуга, като ги прогоних?
— За момента, без съмнение, да. Това са синовете на Хотчейн.
— Които са дошли тук да поздравят младата брачна двойка…
— Не съвсем. По-скоро възнамеряваха да заставят Елизабет да се омъжи за един от тях.
— Така поне щяха да върнат парите на баща си в семейството. Но чух, че лейди Греъм е предпочела друг избраник — гласът му издаваше едва доловима насмешка.
— Така излиза.
Джони се вгледа внимателно в Редмънд.
— Как да разбирам това? — попита той.
— Аз не съм сигурен от кого точно да я пазя, Рейвънсби. От теб или от нейния младоженец.
— Нека поговоря тогава с нея — каза Джони. Гласът му, очите му, цялото му изражение говореха за решителност.
Измина един дълъг момент, после още един, а през това време арогантният владетел на Рейвънсби чакаше примерно като жалък просител, забравил напълно за своето традиционно високомерие.
Накрая Редмънд кимна с глава.
На лицето на Джони се появи широка усмивка.
— Благодаря ти, Редмънд, за неоценимата услуга, която ми правиш.
Когато Джони Кари влезе в катедралата, всички погледи се насочиха към него. Беше покрит целия в прах от дългото препускане, а тежките му ботуши отекваха в залата, докато шпорите му и закачената на кръста сабя подрънкваха в ритъм с твърдите му крачки. Черната му коса падаше в безпорядък по раменете. Костените дръжки на пистолетите му привличаха като магнит погледите на събралото се множество и въздухът тръпне ще от надвисналия страх.
Джони не поглеждаше встрани. Бе отправил поглед напред, където пред олтара стоеше красивата млада невеста. Щом стигна до нея, той направо я попита, без да обръща внимание на мъжа до нея, сякаш той изобщо не съществуваше:
— Не мислиш ли, че трябваше да ми кажеш за това дете?
— Няма нужда да отговаряш, Елизабет — намеси се Джордж Болдуин.
Джони като че ли го забеляза едва сега.
— Ако нямаш нищо против, Болдуин, предпочитам говоря насаме с нея.
— Да, но аз съм против.
В момента, в който Джони посегна към сабята си, Елизабет ядосано каза:
— Не те ли е срам! — и докато Джони се чудеше към кого бе отправен този укор, тя се обърна бързо към Джордж: