Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
!Ксабу поклати глава, но не каза нищо. Изглеждаше далеч по-обезпокоен от загубата на Кулен и дълго време остана до него, положил бабуинската си ръка върху бездиханната гръд на сима, припявайки тихичко.
„Нали не знаем все пак — каза си тя. — Не знаем нищо със сигурност. Може да се е изключил и сега да си пийва нещо разхладително и да се чуди на цялото това невероятно приключение.“
В известен смисъл не беше кой знае колко по-различно и в РЖ. Когато си отиваше, човек не даваше категоричен отговор на онези, които оставаха след него, освен някакъв съмнителен избор между сляпата вяра и безвъзвратността.
„Или пък е лежал тук, до нас, а истинското му тяло е линеело от жаждата и кошмара, докато те окончателно го погубят. Нали самият той спомена че ще остане неподвижен в лабораторията си, докато не дойде някой?“
Подобни мисли в момента й идваха в повече, а и с всеки изминал миг й ставаше все по-трудно да мисли. Потискащата жега продължаваше да се усилва, но сега в спарения въздух се усещаше странна допълнителна тежест с електрически, гъделичкащ привкус, напомнящ мирис на току-що кипнал океан.
Рени остави !Ксабу да опява кротичко сима на Кулен. Когато се приближи до прозореца, върху него се спусна някаква сянка, сякаш някой бе затулил слънцето с ръка. Смразяващо и безжизнено синьото допреди миг небе изведнъж бе помръкнало. Силен вятър мяташе безразборни вихрушки от прах из двора.
Намиращите се там четири или пет конвоя емилита спряха като един и зяпнаха срещу небето, а механичните им надзиратели се разбръмчаха и затрещяха, принуждавайки ги да продължат. В първия момент Рени се погнуси от тъпите и безучастни лица на жените, но си спомни, че са роби, каквито някога са били мнозина от нейните сънародници. Не можеха да бъдат винени за случилото се с тях.
Една от емилитата внезапно изкрещя: „Пристигане!“, и хукна към прикритието на бараките. Най-малко половината от останалите се пръснаха, пищейки, във всички посоки и при паническото си бягство някои се блъскаха едни-други. Рени погледна, недоумявайки, нагоре.
Небето притъмня още повече и сякаш оживя.
В центъра на изникналата сякаш отникъде и надвиснала почти вертикално над двора кълбеста маса от буреносни облаци се заизвива огромен черен змиевиден облак. Рени успя само да зяпне, преди той да се свие като изопната пружина и пак светкавично да се източи надолу, почти докосвайки покрива на един от силозите. Вятърът се усилваше все по-бързо; съхнещите по дългите въжета ризи заплющяха във въздуха като пушечни изстрели. Някои се отскубнаха и полетяха, грабнати от невидими ръце. Първоначално със свистене, прераснало в оглушителен рев, за броени секунди се промени и самият въздух: болка прониза тъпанчетата на Рени, след което те изпукаха с промяната на налягането. Заля я бледа гнилозелена светлина. Вятърът виеше все по-силно из двора, надигайки вихрушка от житен прахоляк.
— Рени! — изкрещя иззад нея изненаданият и ужасен !Ксабу с едва доловим сред нарастващия вой глас. — Какво става…
Мълния озари буреносните облаци, а черната змия отново се сгърчи между земята и облаците в някакъв безумен танц, наподобяващ екстаз или родилни мъки. Рени внезапно си спомни думата, която от половин минута се въртеше в главата й.
„Торнадо.“
Въздушната фуния се изви още веднъж и се преметна към земята като мрачен пръст Божи. Един от силозите се взриви.
Градушка от отломки затропа по стената на хамбара и Рени се хвърли назад от прозореца. Парчета керемиди изсвистяха край главата й и се разбиха в кутиите. Вятърът фучеше плътно и оглушително. Запълзя назад, докато не напипа ръката на !Ксабу. Той крещеше, но тя не го чуваше. Залазиха към дъното на галерията, търсейки прикритие, но през цялото време нещо се опитваше да ги засмуче към отворения прозорец. Камарите подредени кутии потрепваха и се придвижваха милиметър по милиметър, поклащайки се, към прозореца. Отвън всичко тънеше в мътна чернилка. Една от купчините кутии се заклати и рухна. Кутиите подскочиха, увиснаха за миг във въздуха и изчезнаха през отворения прозорец.
— Надолу по стълбите! — кресна Рени в ухото на бабуина.
Не беше ясно дали !Ксабу я е чул сред мощния като рев на самолетни двигатели вой на торнадото, но той я задърпа към стълбището, което водеше към долния етаж на хамбара. Кутиите продължаваха да се клатушкат към прозореца, отлитайки през него. От време на време го задръстваха и вятърът в галерията утихваше, след което се размърдваха и изчезваха в стенещия мрак, а вихърът отново напрягаше сили да изтегли Рени и !Ксабу.