Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
— Не, разбира се. Но всичко това е толкова необикновено, толкова объркано. Просто не мога да си позволя да приема нечии мотиви за чиста монета.
— Именно. А и навярно Селърс има близък, който е пострадал от Братството на Граала. Нито един от тези, които пътуват с нас, не обясни докрай причините, поради които е тук.
— С изключение на теб и мен. — Тя пое дълбоко дъх. — Всъщност не съм съвсем сигурна и за теб. Аз съм тук заради брат си. Но ти никога не си го виждал, не и истински. — Усети, че сякаш поставя под въпрос мотивите му. — Направи много повече, отколкото би могло да се очаква от един приятел, !Ксабу. И аз съм ти благодарна. Съжалявам, че съм в такова ужасно настроение тази сутрин.
Той грациозно сви рамене.
— Приятелството не признава никакви граници, поне според мен.
Надвисна тягостна тишина. Накрая !Ксабу се обърна да се погрижи за Кулен, който така и не показваше каквито и да е признаци на събуждане. Рени пристъпи към прозореца, за да се справи с демоните си насаме.
Подреди няколко от кутиите наоколо така, че да може да наблюдава навън, без да забележат самата нея, и се настани с подпряна върху юмруците си брадичка. Огромният двор под нея бе обсебен от ритуала на поредния работен ден. Щастомузиката продължаваше да клокочи толкова неритмично, че й пречеше да мисли, и Рени се запита дали това не е едно от предназначенията й. Не се мяркаха никакви мъже, а само тълпи почти еднакво облечени жени прекосяваха бавно на равни интервали откритото дворно пространство ту напред, ту назад, предвождани от някой от странните механични хора. !Ксабу се оказа прав — не приличаха нито на роботите, които бе виждала в мрежата, нито на производствените автомати в реалния свят, нито на блестящите човешки двойници от научнофантастичните филми. Тези напомняха no-скоро предците си отпреди два века, дребни метални дундьовци с ключове за навиване на гърба и екстравагантни тенекиени мустаци, прикрепени върху вечно опулените им инфантилни физиономии.
Интересът й към необичайната гледка скоро помръкна. Тлъстото бяло слънце се издигна още по-нависоко. Галерията започна да се нагрява твърде неприятно, а въздухът отвън помътня и затрептя като водна повърхност. Градът, чиито светлини бяха зърнали предишната вечер, се мержелееше в далечината под лъчите на изгарящото слънце. Трудно беше да се различат подробности, но за размерите си изглеждаше някак сплескан, сякаш някакъв великан го бе сринал точно тъй безцеремонно, както дете би обезглавило цяла леха глухарчета. И все пак си оставаше единственото нещо, което разнообразяваше линията на хоризонта; като се изключи сгушеният в покрайнините му участък с големината на предградие, покрит с тръби и метални конструкции — очевидно някакъв гигантски завод за газ, — равнината се бе проснала във всички посоки като мозайка от сивожълта пръст и зелени полета без нито едно възвишение. Гледката беше точно толкова потискаща, колкото възможно най-тягостният южноафрикански пейзаж.
„За какво е цялата тази изумителна технология, щом се строят подобни места?“ — Изглежда, тази сутрин й бе писано да я спохождат все тягостни мисли.
Рени се поколеба дали да не се отправят към града, колкото и потискащо да изглеждаше. В тази земеделска плантация нямаше да научат кой знае какво или поне Емили не беше в състояние да им каже много неща. В далечния метрополис със сигурност биха получили повече информация. Единствените причини, които ги задържаха донякъде, бяха да открият спътниците си и да потърсят познатия на Селърс беглец от Граала, а в момента нямаха възможност да направят нито едното, нито другото, натикани в някакво таванско помещение, което всяка следваща секунда все повече заприличваше на пещ.
Тя се навъси, отегчена и отчаяна. Вече не й се пиеше кафе. Копнееше за една студена бира. А за цигара направо би убила човек…
Въпреки тягостното и отблъскващо начало на деня след обяд се случиха две неочаквани събития.
Малко след пладне, когато въздухът стана толкова плътен от жегата, че заприлича на вряла супа, Кулен умря.
Или поне така изглеждаше. !Ксабу й подвикна и в наблюдателницата й до прозореца гласът му прозвуча по-скоро объркан, отколкото уплашен. Ентомологът бе изкарал цялата сутрин в дълбок унес, сега обаче симът му беше абсолютно неподвижен, свит в същата ембрионална поза, в която бе спал непробудно, но вкочанен като хитиновата обвивка на паяк.
— Най-сетне се е изключил — отсече безизразно Рени.
Не си вярваше особено. Сковаността на сима беше обезпокоителна: подпрян на гърба си в неестествена поза, той напомняше останките на умряло и изсъхнало покрай пътя същество. След като приключиха с безрезултатния си оглед, положиха сима в същото положение, в което той и истинският Кулен окончателно бяха престанали да си сътрудничат.