Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
Звуците приближаваха. Покрай тях минаваше доста голяма група, насочила се навярно към повредената ограда. Рени се напрегна да долови разговора им, но успя да схване само някакви откъслечни фрагменти, които, изглежда, се отнасяха за достойнствата на карамеления пудинг. Чу да се споменава няколко пъти и името Емили.
Нещо до нея изшумоля, някакво едва доловимо простъргване измежду листата около главата й. Обърна се и видя, че !Ксабу е изчезнал. Изплашена, тя можеше единствено да лежи колкото можеше по-тихо, докато невидимата група изтрополяваше на броени метри от нея. Ръката й лежеше на гърба на Кулен и в продължение на доста време тя не забеляза, че го поглажда в кръг по същия начин, по който го бе правила много пъти, за да утешава разплакания Стивън.
Гласовете тъкмо се бяха спрели на около двайсетина метра от тях, когато !Ксабу отново се появи до нея, изниквайки толкова ненадейно измежду царевичните стъбла, че тя едва не извика от изненада.
— Десетина жени са. Поправят оградата — тихо каза той. — И някакво странно нещо, механичен човек, който им казва какво да правят. Но смятам, че ще прекарат доста време там — участъкът от оградата, който трябва да изправят, е много голям.
Рени се опита да проумее думите му.
— Механичен човек? Робот ли имаш предвид?
!Ксабу сви рамене.
— Ако нещата, които съм виждал по мрежата, като нашия приятел Т4б, са роботи, тогава не. Трудно ми е да обясня.
Рени се отказа.
— Предполагам, че няма значение. Мислиш ли, че ще е…
Малката ръка на !Ксабу се стрелна рязко и докосна устните й. На лунната светлина не успяваше да различи много подробности в силуета му, но той бе застинал в поза на внимание и напрежение. След миг и тя го долови — нещо се приближаваше към тях, като шумолеше през смазаните насаждения, без да се опитва да се прикрие.
Макар все още да нямаха никакви основания да смятат обитателите на тази симулация за опасни, Рени почувства как сърцето й ускорява ход. Една нежна сянка си проправи път до разчистеното местенце в съседство, отделено от тях посредством един-единствен ред прекършени стъбла. Лунната светлина разкри една съвсем млада жена, кавказки тип, с широки тъмни очи и рошава къса коса, облечена в груба женска риза.
Пред погледите на Рени и !Ксабу тя клекна, повдигна краищата на дрехата си и започна да уринира, като в същото време си подпяваше беззвучно. Щом се увери, че оформящата се локвичка не се приближава, а се отдалечава от краката му, момичето, все още пеейки и тананикайки си, бръкна в горния джоб на ризата си и извади нещо не по-голямо от гроздово зърно. Вдигна го над лицето си, докато то заблестя на луната, и започна да го разглежда с ритуалната тържественост на някой, който за стотен или дори за хиляден път извършва нещо важно.
За момент меката лунна светлина проблесна по фасетките. Рени ахна — тих, потиснат звук, но достатъчен да стресне младата жена, която моментално пъхна малкия златист камък обратно в джоба си и бързо се заозърта.
— Кой е там? — Изправи се, но не се отдалечи веднага. — Кой е там? Емили?
Рени задържа дъха си в опит да не влошава допълнително нещата, но жената се оказа повече любопитна, отколкото уплашена. Докато оглеждаше заобикалящата я растителност, нещо привлече погледа й. Тя тръгна към тях с предпазливостта на котка, която се приближава към новия домакински уред, после внезапно се наведе и отмести на една страна стъблата, които прикриваха Рени и останалите.
Девойката изписка изненадано и отскочи назад.
— Недей да крещиш! — изстреля Рени. Тя се привдигна на колене и разтвори длани умиротворително. — Няма да те нараним. Чужденци сме тук, но няма да ти сторим нищо лошо.
Жената се подвоуми, готова да побегне, но любопитството й отново надделя.
— Защо… защо го водите с вас? — попита тя, издавайки брадичка към !Ксабу. — От Гората ли е?
Рени не знаеше кой би бил най-подходящият отговор.
— Той е… той пътува с мен. Приятел е — реши да рискува тя, тъй като момичето, изглежда, не представляваше непосредствена заплаха. — Не разбирам за каква гора говориш. Ние сме чужденци тук — всичките. — Тя посочи към Кулен, който продължаваше да лежи на земята почти в неведение по отношение на онова, което се разиграваше около него.
Приятелят ни е ранен. Можеш ли да ни помогнеш? Не искаме да причиняваме никакви неприятности.
Жената се взря в Кулен, после стрелна тревожен поглед към !Ксабу, преди да погледне обратно към Рени.
— Не живеете тук? Не сте от Гората? Нито от Завода? Тя поклати глава с безкрайно учудване. — Още чужденци. Това прави два пъти, и то само през Мракомраз!