Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
Докато се спускаха, едновременно пълзейки и премятайки се по стълбата, насреща им като разярени призраци плющяха брезентови чували и платнища. На долния етаж всмукването се усещаше по-слабо, но пък от тракторите и останалото оборудване прескачаха електрически искри, а крилата на огромния портал, който извеждаше към равнината, пулсираха навън-навътре като хриле. Цялата сграда се тресеше из основи.
По-късно Рени изобщо не си спомняше как бяха успели да се промъкнат през вихрушката от хартии, зебло и прах покрай многотонните земеделски машини, които се поместваха като неспокойни добичета.
Откриха някакъв отвор в пода, който се оказа канал за ремонт на трактори, и се прехвърлиха през ръба, падайки върху омасления бетон метър и нещо по-ниско. Притиснати към вътрешната стена, те се заслушаха как нещо чудовищно могъщо, мрачно и разгневено се мъчеше с всички сили да изтръгне огромния хангар и да го разтрогни на парчета.
Измина час или може би десетина минути.
— Почва да утихва — извика Рени и в същия миг се усети, че крещи. — Струва ми се, че отминава.
!Ксабу наклони глава.
— Следващия път ще знам какво означава този мирис и ще се скрием навреме. Никога не съм виждал такова нещо. — Сега вятърът беше просто силен. — Стана толкова бързо. Буря, си помислих само, и тя вече ни бе връхлетяла. Никога не съм виждал времето да се променя толкова бързо.
— Наистина стана бързо. — Рени се поизправи, за да отпусне малко гърба си. Чак сега усети, че цялата е в рани и синини. — Това не беше природна стихия. Само за един миг — от ясно небе и — фрааас!
Изчакаха, докато вятърът стихне окончателно, и се измъкнаха от канала. Дори в защитения приземен етаж на хамбара имаше щети: огромният портал за товари бе килнат на една страна и през пролуката просветваше — отново синьо — триъгълен къс небе. Исполински плуг, който се намираше най-близо до галерията, лежеше катурнат на една страна като захвърлена играчка; други бяха дотътрузени с по няколко метра към разположения нависоко прозорец, а навсякъде около тях бяха пръснати по-дребни отломъци.
Рени все още оглеждаше смаяна пораженията, когато някаква фигура се шмугна през изкъртения портал.
— Тука сте! — изпищя Емили. Изтича към Рени и започна да я милва по ръцете и по раменете. — Толкова се уплаших!
— Всичко е наред… — успя само да каже Рени и Емили я прекъсна.
— Трябва да бягаме! Далеч от тук! Мозъчно престъпление! Телесно престъпление!
Сграбчи Рени за китката и я задърпа към изхода.
— Какви ги дрънкаш? !Ксабу!
!Ксабу се метна във въздуха и бабуин и момиче задърпаха Рени в противоположни посоки. Емили я пусна и отново започна да я милва, подскачайки притеснено нагоре-надолу.
— Ама трябва да избягаме!
— Ти шегуваш ли се? Навън сигурно е абсолютен хаос. С нас си в безопасност…
— Не, те са след мен!
— Кои?
Вместо отговор на входа изникнаха редица едри, тъмни фигури. Механичните хора се заклатушкаха тромаво един след друг, изненадващо експедитивни и жужащи като кошер, докато шестима от тях образуваха широк полукръг.
— Те — обяви без нужда Емили. — Тиктаците!
Рени и !Ксабу едновременно се сетиха за стълбата към прозореца на галерията, но щом се обърнаха, видяха още една група механични хора да навлизат през друга част на хамбара и да преграждат пътя им. Рени се насочи обратно към портала, но поредното механично създание бе препречило отвора, пресичайки пътя им за бягство.
Рени овладя гнева си. Тази глупачка бе домъкнала преследвачите след себе си и сега всички бяха в капана. Всеки от механичните пазачи беше поне три-четири пъти по-тежък от Рени, а ги превъзхождаха и по брой и разположение. Не й оставаше нищо, освен да се надява, че каквото и да се случеше оттук нататък, щеше да е за добро. Стоеше и чакаше, докато жужащите фигури ги обграждаха от всички страни. Една облицована в мека материя скоба се сключи върху китката й с изненадваща деликатност.
— Телесно престъпление! — произнесе съществото с глас като от изтъркан архивен запис. Черните стъклени очи гледаха с израз, по-празен и от този на богомолка. — Придружете ни, моля.
Тиктаците ги изведоха от хамбара и попаднаха сред пейзаж от средновековна рисунка на ада. Небето се бе прояснило и слънцето отново приличаше. Навсякъде под яростната светлина лежаха проснати телата на мъртви и ранени човешки същества, повечето жени. Срутените стени бяха премазали под отломките си онези, които се бяха сгушили до тях. Изтръгнатите и запокитени с двайсет-трийсет метра в секунда покриви бяха смлели на каша всичко по пътя си.