Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
Рени разпери ръце.
— Нищо не разбирам. Знам само, че сме от някакво съвършено различно място. Можеш ли да ни помогнеш?
Девойката понечи да каже нещо, но вместо това наклони глава. В далечината се чуха подвиквания.
— Търсят ме. — Тя сбърчи чело, размисляйки. — Тръгнете след нас. Внимавайте някой да не ви забележи. Вие сте моя тайна. — Върху лицето й се прокрадна закачливо изражение и тя неочаквано заприлича по-скоро на дете, отколкото на възрастен. — Щом пристигнем, изчакайте в края на царевичака. Ще се върна да ви намеря. — Направи крачка по посока на гласовете, но се обърна и ги изгледа с радостно въодушевление. — Още чужденци! Ще дойда да ви потърся. — Как се казваш? — попита Рени.
— Емили, разбира се.
Младата жена се поклони непохватно и се изсмя дяволито и някак трескаво.
— Но ти повика Емили, когато ни чу — сигурно някоя твоя приятелка.
Гласовете се усилваха. Рени отстъпи в сянката и прошепна по-силно:
— И приятелката ти ли се казва Емили?
— Разбира се. — Девойката объркано присви очи, отстъпвайки по посока на гласовете. — Ама че глупаче. Всички се казват Емили.
Не им се наложи да чакат дълго. Рени едва бе успяла да огледа огромните силози и паянтовите постройки, които й напомняха район в индустриалната част на Йоханесбург, както и да се погрижи за състоянието на Кулен, и тънката сянка на Емили запълзя през откритото пространство обратно към тях.
В същия този момент се появи и !Ксабу, но не му остана време да й разкаже какво бе видял при кратката си разузнавателна обиколка, преди момичето да стигне до тях и да ги засипе с кроткото си, но нескончаемо въодушевено дърдорене.
— Знаех си, че днес ще се случат разни неща, знаех си! Хайде след мен. Дадоха ни карамелен пудинг, разбирате ли, два дни подред! А не беше Пироколеда, защото тя вече мина, само преди няколко дни — винаги броим дните в Мракомраз до Пироколеда, естествено, но не си спомням колко минаха оттогава.
Без да се притеснява особено дали ще ги видят или не, момичето ги поведе през обширен двор с безразборно пръснати машинарии с ъгловати форми. Пое дъх и продължи:
— И ето ти пак карамелен пудинг! Но щастомузиката този път не беше вечното „фалалала“, затова си знаех, че не е дошла пак Пироколеда, пък и щеше да е прекалено рано. После онова пристигане — този път беше наистина ужасно — и си помислих, че може би това е странното нещо, което ще се случи днес, но се оказахте вие! Само си представете!
Рени не разбра почти нищо, но беше сигурна, че може да получи изключително важна информация.
— Откъде имаш онова нещо? Онова малко… бижу или скъпоценност?
Емили се обърна и я изгледа с подозрително присвити очи. Миг по-късно, сякаш вятърът внезапно промени посоката си, изглежда, реши, че новодошлите заслужават доверието й.
— Моята драгоценност. Той ми я даде. Той беше другата ми изненада, но Първата по ред. Вие сте втората. И карамелен пудинг два пъти този месец!
— Кой беше… той?
— Другият чужденец, глупаче. Казах ти вече. Странният хенри.
— Хенри? Така ли се казваше?
Предводителката им въздъхна, съкрушена от неестествено преувеличено терзание.
— Всички се казват Хенри.
Най-накрая се изясни, че Емили всъщност е Емили 22813. Всички жени, които живееха и работеха на това място, се наричаха Емили, или по-скоро емили, тъй като думата се използваше и като нарицателно за жена. А всички мъже бяха хенрита. Емили 22813 и нейните колежки — от размерите на фермата Рени заключи, че вероятно бяха неколкостотин — прекарваха дните си в садене и отглеждане на фасул, царевица и домати.
— Такава е волята на краля — беше единственото обяснение на Емили, защо тя и останалите работят при подобни, както се стори на Рени, робски условия.
Мястото, доколкото успя да разчете надписа, се наричаше Ем Рел, което според нея произлизаше някак си от наименованието на жените. Не й дойде на ум никаква асоциация със Съединените щати като цяло или пък с Канзас, който познаваше единствено като земеделски район в централната част на Северна Америка.
Ем Рел, или както там се наричаше, й се стори странно безлюден. Не се виждаше нито една от колежките на Емили, никаква охрана не се мяркаше покрай неподвижните трактори и безразборно струпаните купчини празни кутии. Необезпокоявани от никого, Рени и спътниците й закрачиха под накачените по всички стълбове и жици оранжеви прожектори през огромния двор, докато Емили не ги спря пред един хамбар — гигантска постройка, в сравнение, с която дори необичайният с размерите си доскорошен дом на Рени, общинският приют в Дърбан, приличаше на килер. Напомняше самолетен хангар, заобиколен от камари житен прах.