Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Въпреки това Падишар Крийл изглеждаше убеден.
Пар заспа, без да е разрешил проблема си.
Сутринта прекосиха Мърмидон при плитчините, на не повече на миля нагоре по течението и тръгнаха на юг към Тирзис. Денят бе топъл и безветрен, а прахът от полето изпълваше ноздрите и гърлата им. Държаха се колкото можеше повече в сенките, но на юг откритите места все повече заместваха гората. По обяд, когато се приближиха към града, дрехите им лепнеха по телата от пот.
Тирзис беше най-старият град в Калахорн и по едно време най-непревземаемата крепост в цялата Южна земя. Бе разположен на обширно плато и бе обграден от скали на юг и чудовищни бойни стени на север. Външната стена се издигаше на повече от сто стъпки над нивото на платото и бе построявано само веднъж в историята — когато градът очаквал атаката на Господаря на Магьосниците. Това е било по времето на Ший Омсфорд. Втората стена бе осигуровка за защитниците на града. Едно време, Граничният Легион защитавал града и Южната земя, но той бе разформирован след навлизането на Федерацията и само нейните войници патрулираха по пътищата и земите, които никога не бяха окупирани до идването им. Бараките на войниците бяха зад първата стена, а жителите на града живееха и работеха зад втората. Къщите им се простираха по цялото плато, чак до канарите на юг.
Пар, Кол и Морган никога не бяха идвали в Тирзис. Това, което знаеха за града, бе от приказките на техните деди. Сега откриха колко е трудно само ми да се обясни видяното. Градът се издигаше към небето като огромен гигант от камък и хоросан, който надминаваше всичките им очаквания. Дори на дневна светлина изглеждаше някак тъмен, сякаш скалите поглъщаха слънчевите лъчи. Градът леко трептеше в горещината и изглеждаше приказно. Голям път водеше към платото и се провираше като змия през вратите. Движението бе оживено — каруци и животни пътуваха и в двете посоки в колони сред топлината и прахоляка.
Седмината вървяха близо един до друг. Когато стигнаха в началото на пътя, Падишар Крийл се обърна и каза на другите:
— Сега внимавайте, приятели. Нищо не бива да привлича вниманието върху нас. Запомнете, че също толкова трудно е да се излезе от града, колкото и да се влезе.
Включиха се в движението нагоре към платото. Колела скърцаха, животни мучаха, а хора подсвиркваха и викаха около тях. Федералните войници стояха на постовете си, но нямаха желание да се бъркат в потока. Същото беше и при вратите масивни порти, които се издигаха толкова високо, че Пар не вярваше някоя армия да успее да се изкачи дотам — бойниците не обръщаха внимание кой влиза и кой излиза. Това бе окупиран град, помисли си Пар, който здраво работи за да изглежда свободен.
Минаха през портите, а сянката на къщичката отгоре падаше върху им като покрив. Втората стена се издигаше пред тях — по-ниска, но не по-малко величествена. Продължиха към нея, оставайки в потока на движение.
След като преминаха и втората порта, Падишар ги дръпна от главната улица, която минаваше през центъра на града и стигаше до скалите, където по-рано е бил палатът на управниците и ги поведе през лабиринт от странични улички.
Тук също имаше магазини и сергии, но по-малко войници и повече просяци. Сградите ставаха все по-порутени.
Накрая стигнаха до по-светъл квартал, с магазини и малки паркове. Къщи с дворове отделяха магазините, а по конете, впрегнати в каляските, имаше копринени панделки. Амбулантни търговци продаваха знаменца и сладки на смеещи се деца и техните майки. На всеки ъгъл имаше улични представления — актьори, клоуни, фокусници, музиканти и дресьори на животни. Широки и цветни платнища хвърляха сянка на магазините и павилионите в парка, където семейства обядваха всред природа, а въздухът бе изпълнен с викове, смях и веселие.
Падишар Крийл забави ход и се огледа. Минаха покрай няколко дървета и павилиони, където хората се забавляваха и накрая спря пред една каруца, от която продаваха ябълки. Каза на всеки да си избере. Взе и той една и се облегна на близкия стълб На Пар му трябваше малко време, за да осъзнае, че чака нещо. Човекът от Вейл изяде ябълката си, като внимателно се оглеждаше. Всякакви плодове се продаваха наоколо. Отсреща имаше жонгльор, едно момиче, две танцуващи маймунки заедно с треньора си, група деца и възрастни, които наблюдаваха всичко това. Откри, че погледът му се връща към момичето. Имаше огненочервена коса, която изглеждаше още по-червена на фона на черните и дрехи. Тя вадеше монети от ушите на учудени деца и след това отново ги караше да изчезват. Веднъж изтегли огън и го отпрати. Никога не беше виждал това преди. Момичето беше много ловко.