Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Пар беше леко объркан от целия този риторичен порой и попита:
— Значи ще ни помогнеш?
— Разбира се — вождът на бунтовниците повдигна вежди. — Държа хълмовете на Парма, но Южната земя е загубена за мен — домът ми, земите ми, наследството ми. Искам си ги обратно. Сега ни трябва магия, както е трябваха и преди много години. Тя е катализаторът на промените, това, което ще победи Федерацията и ще изпрати този звяр обратно в пещерата му!
— Каза това няколко пъти! — прекъсна го Пар. — Каза го по няколко различни начина, — че магията може по някакъв начин да разбие Федерацията. Но Аланон се страхува от Призраците. На тях трябва да се противопостави Мечът. Тогава защо…
— Ах, ах, приятелю — забързано го прекъсна другият. — Отново улучи същността на въпроса. Подозирам, че злото се съюзява. Федерацията и Призраците не могат да стоят отделно в една такава схема. Свързани са някак си, може би като Крийл и Омсфорд и ако намерим начин да разрушим едното, ще разрушим и другото!
Изгледа ги с такива жестока решителност, че за момент никой не проговори. Последната светлина се скри зад хоризонта и здрачът като плащ се спусна, хълмовете Парма и земите на юг и на запад. Мъжете също бяха приключили с вечерята и се подготвяха за почивка по края на терасата. Дори на тази височина лятната нощ беше топла и тиха.
— Добре — тихо каза Пар. — Истина или не, какво можеш да направиш, за да ни помогнеш?
Падишар Крийл разкърши рамене в червеникавата си туника и пое дълбоко от аромата на планинския въздух.
— Мога, приятелю, да направя това, което искаш от мен. Мога да ти помогна да намериш Меча на Шанара.
Бързо го погледна, усмихна се и добави:
— Мисля, че знам къде е.
ГЛАВА 18
Следващите два дни Падишар Крийл не каза нищо за Меча на Шанара. Когато Пар или някой от останалите го питаше, той отговаряше, че времето ще покаже, че търпението е добра черта и някои други сентенции, които само ги дразнеха. Това много го развеселяваше, въпреки че Пар и другарите му се опитваха да скриват чувствата си. Освен това, въпреки всичко, което вождът на бунтовниците правеше, за да се почувстват негови гости, те бяха като затворници. Можеха да се разхождат по Издатината, но им бе забранено да я напускат. Не че те биха я напуснали. Лифтовете, които се движеха между терасата и подножието, бяха винаги добре охранявани и никой не бе допускан около тях без причина. От предната страна на масива друг път надолу нямаше. Грапавините бяха внимателно изчукани, а дупките — запълнени. Стената отзад също бе изчукана и загладена някъде докъм защитните гнезда.
Оставаха пещерите. Пар и приятелите му първия ден влязоха в централната, любопитни да открият какво има вътре. Видяха, че огромното помещение бе заобиколено от множество други, в които бяха складирани оръжия, припаси от всякакъв сорт и се използваха за спане, когато времето навън беше лошо, за тренировки и за срещи. Имаше тунели, които отиваха навътре в планината, но бяха охранявани. Когато Пар попита Хайърхоун накъде водят тунелите, майсторът в ковачницата Килтън се усмихна и отговори, че както и пътеките на хълмовете Парма, водят към забравата.
Двата дни минаха бързо. Петимата посетители обикаляха укреплението на бунтовниците. Ако седяха далеч от лифтовете и тунелите, им разрешаваха да ходят където си поискат. Падишар Крийл нито веднъж не попита Пар за спътниците му. Сякаш за него нямаше значение кои са и дали можеше да им се вярва. Все пак законът на бунтовниците се изпълняваше. Пар, Кол и Морган стояха заедно повечето време. Стеф понякога идваше с тях, но Тийл, както винаги стоеше настрана. Братята и планинецът стана познати на бунтовниците, защото постоянно се разхождаха по терасата, укреплението пещерите, като изучаваха какво са направили хората в съюз с природата.
Вождът на бунтовниците беше нещо изключително. Облечен в искрящо червено, той се Виждаше отвсякъде. Не спираше да говори, даваше заповеди и коментираше всичко, за което се сети. Беше постоянно весел, но зад този приветлив изглед се криеше сърце от гранит. Когато нареждаше нещо, то ставаше. Никои не задаваше въпроси. Лицето му можеше да е озарено от усмивка, като слънце, а гласът му да смразява костите.
Управляваше с ред и дисциплина лагера на бунтовниците.
Това не беше банда от неудачници. Лагерът беше чист и подреден. Складовете бяха разделени и описани и всичко можеше веднага да се открие. Повече от триста души живееха на Издатината и нито един не се съмняваше в необходимостта от това, което върши.
На втория ден от пристигането им двама от бунтовниците бяха изправени пред Падишар Крийл с обвинение в кражба, вождът на бунтовниците изслуша доказателства срещу тях и след това им даде възможност да се защитят. Единият веднага призна вината си, а другият доста неубедително я отрече. Падишар Крийл нареди да набият първия и да го върнат на работа, а втория да хвърлят от скалата. Никой не се замисли по въпроса.