Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
— Харесва ли ти? — запита той. — Това съм аз на млади години. Моят… моят син ще бъде като мен, същият, но по-благороден, със здраве, на което и ангелите биха завидели, и с ум, Азенат, с властен ум. Такъв трябва да бъде мъжът според мен, един на десет хиляди. Нима такъв мъж, в който страстите на младостта са съчетани със сдържаността, силата, достойнството на старостта, мъж, способен да изпълнява всякакви роли, надарен с вся какви таланти, олицетворение на истинския мъж — кажи, нима такъв мъж няма да отговаря на всички изисквания на едно амбициозно момиче? Кажи, не ти ли е достатъчно това? — Той държеше портрета точно пред очите ми и ръцете му трепереха.
Обясних му накратко, че не мога и да желая нещо по-хубаво, защото тази проява на бащински чувства ме трогваше, но дори когато изричах тези думи, в жилите ми кипеше погнуса. Той ме ужасяваше — той, неговият портрет и неговият син — и ако имах друг избор, освен смърт или мормонски брак, заявявам пред бога, че с радост бих го предпочела.
— Добре — отвърна докторът, — с право съм се уповавал на твоята смелост. А сега яж, защото ти предстои дълъг път — Като рече това, той сложи пред мен блюдо с храна и докато се мъчех да хапна, както ми бе наредил, излезе от стаята и се върна с вързоп груби дрехи. — Ето — рече, — с това ще се преоблечеш. Оставям те да си направиш тоалета.
Дрехите вероятно бяха принадлежали на доста недодялан петнайсетгодишен хлапак, защото ми висяха като торба и страшно ми пречеха да се движа. А при мисълта за произхода им и за участта на момчето, което ги е носило, ме побиха неудържими тръпки. Едва се преоблякох и докторът се върна, отвори един заден прозорец, помогна ми да се вмъкна в тясното пространство между къщата и надвисналите канари и ми показа някаква стълба с железни стъпала, прикрепена за скалата.
— Качвай се бързо — каза той. — Когато стигнеш върха, върви под сянката на пушека докъдето можеш. Рано или късно по дима ще стигнеш един каньон, тръгни по него, там ще намериш човек с чифт коне. Ще му се подчиняваш безпрекословно. И помни — нито думица! Механизмът, който задвижвам сега за твое добро, от една дума само може да се обърне против теб. Върви и бог да те пази!
Изкачването беше лесно. Когато стигнах върха на скалата, видях пред себе си от другата страна широк, постепенно спускащ се каменен скат, оголен под лунната светлина сред околните планини. Никъде нямаше опорна точка или място, където да се скрие човек, и като знаех, че тези пустини гъмжат от шпиони, побързах да прикрия движението си под извиващата се над мен димна завеса. От време на време, подхваната от нощния вятър, тя се издигаше високо и нейната сянка, хвърляна от луната, ми беше н ай-надеждното прикритие, после пак се разстилаше по земята и аз навлизах в димния облак, който стигаше едва до раменете ми, като в планинска мъгла. Но така или иначе пушекът от оная зловеща пещ бдеше над първите стъпки от бягството ми и ме водеше незабелязано към каньона.
На това място наистина заварих един мълчалив и мрачен човек с чифт оседлани коне, а оттам нататък цяла нощ се движихме безмълвно по тайнствени и опасни пътеки сред планините. Малко преди зазоряване се приютихме във влажна и ветровита пещера в дъното на една клисура, цял ден се крихме в нея, а вечерта, преди още отблясъкът на залеза да угасне на запад, пак тръгнахме. Около пладне спряхме отново, този път край малка рекичка на поляна, осеяна с храсталак, там водачът ми предаде един вързоп от товара си и ми заповяда повторно да се преоблека. Във вързопа бяха собствените ми дрехи, взети от дома, заедно с някои принадлежности като гребен и сапун. Направих тоалета си пред огледалото на тих вир, ала по време на това занимание, когато с някак самодоволна усмивка се виждах отново в предишния си образ, планините екнаха от пронизителен нечовешки вик, и докато стоях слисана, се изви и бързо се засили същинска вихрушка от най-ужасни звуци, които сякаш раздираха земята. Ще ми повярвате ли, ако ви призная, че паднах ничком и запищях? Ала това беше просто местният влак, който лъкатушеше из близките планини — тъкмо средството за моето спасение, яките крила, който щяха да ме отнесат от Юта!
Когато се облякох, водачът ми даде една чанта, в която имаше според думите му и пари, и документи, и като ми каза, че вече съм на границата на щат Уайоминг, заповяда да вървя все покрай потока, докато стигна железопътната гара на половин миля по-надолу. „Ето ви — добави той — билет до Каунсил блъфс. Източният експрес ще мине след няколко часа.“ После пое двата коня и без да пророни дума повече, нито да ми пожелае приятно пътуване, се отдалечи по пътя, по който бяхме дошли.