Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Дори като жива никога не съм се кискала. Не очаквам да го правя, след като вече съм умряла. Но това, което намекваш, буди… разочарование. Освободи ли се напрежението, гаснат искрите. Вече ме е страх, че ще се депресирам.
— Това е рискът от постигането на всяко желание — каза мъдро Техол. Стигнаха до канала и продължиха по миризливия бряг. — Съчувствам ти, Шурк Елале. Горчивото последствие от успеха.
— Кажи ми какво знаеш за старата кула в забранения район зад двореца.
— Не много, освен че немрящата ти приятелка пребивава там. Онова момиче.
— Да. Нарекла съм я Кетъл.
— Тук пресичаме. — Техол посочи тесния пешеходен мост. — Тя важна ли е с нещо за тебе?
— Труден отговор. Може би. Може да се окаже, че с нещо е важна за всички ни, Техол Бедикт.
— Аха. И мога ли с нещо да бъда полезен в случая?
— Изненадваш ме.
— Винаги се старая да бъда изненадващ, Шурк Елале.
— Мъча се да разкрия… биографията й. Струва ми се, че е важно. Старата кула като че ли е обладана от нещо. И тази обсебеност е свързана, общува с Кетъл. Изпитва отчаяна нужда.
— От какво?
— От човешка плът.
— Олеле.
— Във всеки случай точно затова Джерун Еберикт губи шпионите, които праща да те дебнат.
Техол се закова на място.
— Моля?
— Кетъл ги убива.
Черната скална стена се протягаше отвесно нагоре сред заревото. Теченията бушуваха по вълнистата й повърхност с несекваща ярост и всичко, което се вкопчваше в нея, за да устои да не го завлече кипящият поток, бе тромаво, грубо и упорито. Огромни плетеници от острови детрит, разбити и скупчени от невъобразимите налягания, пълзяха по повърхността като мигриращо стадо левиатани, понесени от тъмна вода.
Брис стоеше на равното, загледан в най-близката търкаляща се по течението грамада. Съзнаваше, че е свидетел на гледки, които никой смъртен никога не е съзирал, тук, където естествените очи щяха да видят само тъмнина и където крехката плът, спуснала се от повърхността далече горе, отдавна щеше да е смазана от налягането. И все пак стоеше тук и сетивата му бяха толкова реални, колкото ако бе в двореца. Беше с бронята си и дългият меч висеше на кръста му. Усещаше ледената вода и свирепия й напор някак отдалечено, но теченията не можеха да нарушат равновесието му, не можеха да го съборят. А студът не можеше да изсмуче силата от крайниците му.
Вдиша дълбоко — въздухът бе прохладен и влажен — и разбра, че е в подземната зала на Цеданса.
Щом го проумя, сърцето му се успокои и сетивата му се изостриха.
„Бог обитава това място.“ Изглеждаше съвсем пригодно за обиталище на бог. Първичен свят на сурова жестокост и сблъсък на природни стихии, свят, изпълнен с крайности.
Пред очите му се затъркаля нова грамада отломки и Брис успя да зърне между белите, подобни на скелети клони и нещо, което наподобяваше купове неразвито въже, плоски метални парчета, от чиито ръбове се показваха бели филизи. „Кълна се в Блудния, този метал е броня, а филизите са…“
Течението избута наноса и Брис видя нещо зад него. Неподвижни, грубовати очертания, издигащи се от равното. Тръгна към тях.
„Долмени.“
Беше невъобразимо. Беше невъзможно равнината пред него да е познавала някога въздух, слънчева светлина и сухи ветрове.
И тогава видя, че издигащите се монолити са от същата скала като равнината, всъщност бяха неотделима част от нея, издигаха се от плоското като здрави издатъци. Щом се приближи, видя, че повърхностите им са издълбани в непрекъсната плетеница свързани глифове.
Всичко шест долмена, подредени в груба редица.
Спря пред най-близкия.
Глифовете образуваха сребриста мрежа върху черния камък, а в неравната повърхност под странните символи се забелязваха очертанията на фигура. С много крайници, издължена глава и изпъкнало чело над единствената очна кухина. Широката уста сякаш представляваше редица от издължени филизи с дълги тънки зъбци в краищата и беше затворена, а израстъците — преплетени в бодлив низ. Шест многоставни ръце и два, а може би четири крака, едва различими във вълнистата повърхност на черния камък.
Глифовете обгръщаха фигурата и Брис предположи, че са нещо като затворническа клетка, преграда, която възпира съществото да излезе на свобода.
В издълбаните им жлебове сякаш течеше разтопено злато.
Брис обиколи долмена и видя други фигури. Всичките различни — цяло гъмжило от кошмарни, демонски чудовища. След като огледа добре, отиде при другия стърчащ камък. Същото.
Четвъртият камък се оказа по-различен. Глифовете от едната страна се бяха разплели, сребро капеше от краищата им, а там, където трябваше да има фигура, се виждаше дълбока вдлъбнатина, оставена от грамадно изгърбено същество с треперещи пипала вместо крайници.