Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Последната мода при зидарите и разни като тях.
— Прашасалите дрехи.
— Точно.
— Широк кожен колан с много халки и торбички.
Бъг кимна.
— Предполага се, че в тия халки и торбички трябва да има разни инструменти — продължи Техол. — Неща, дето могат да потрябват на зидарите.
— Е, аз съм шеф на фирма. Не използвам такива неща.
— Но коланът ти трябва.
— Ако искам да ме взимат на сериозно — да, господарю.
— О, да. Това е важно, нали? Да си личи, че се влагат големи пари, предполагам?
— Разбира се. И дървената шапка също.
— Ония неща, дето са като червени паници ли?
— Точно.
— Защо не я носиш?
— В момента не съм на работа. Не и като изключителния собственик на „Конструкции Бъг“ във всеки случай.
— Обаче коланът ти трябва.
— Дава ти самочувствие, шефе. Предполагам, че с колана за меч е същото. Някак много уверен се чувстваш с толкова тежест на бедрата.
— Все едно че непрекъснато се дуелираш с инструментите си?
— Точно, шефе. Приключихте ли с размислите?
— Да.
— Добре. — Бъг откопча колана и го пусна на покрива. — Бедрата ми се кривят от него. Кара ме да вървя на зигзаг.
— Какво ще кажеш за билков чай?
— Не бих отказал.
— Чудесно.
Зяпнаха се един друг, после Бъг кимна и тръгна към стълбата. Щом обърна гръб, Техол придърпа отново панталоните. Погледна колана, помисли и поклати глава. „Това вече ще е нахалство.“
Бъг заслиза и се скри от очите му, а той отиде до леглото си, седна на скърцащата рамка и се загледа в зацапаните от облаците звезди. Наближаваше празник, този път — в чест на Блудния, вечния загадъчен носител на слепия шанс, на съдбоносни обстоятелства и зле избрани импулси. Или нещо такова. Техол така и не беше сигурен. Крепостите и техните многобройни обитатели бяха измислени, за да се трупа върху тях вината буквално за всичко, или поне така подозираше самият той. Избягването на отговорността май беше свойствено за човешкия вид.
Все едно, предстояха големи и безсмислени празненства. В чест на нещо, най-вероятно — на нищо, и определено включващи всичко. Трескави залагания на Специалните удавяния, на които най-прочутите престъпници щяха да се опитат да плуват като лебеди. Хора, които обичат да ги виждат, щяха да положат всички усилия, за да ги видят. Показът представляваше вложение в достопочтена леност, а леността говореше за богатство. И междувременно домашната стража в празните имения щеше да мърмори недоволно и да дреме на поста си.
Вдясно от него в сумрака се чуха тихи стъпки и Техол се обърна.
— Подрани.
Шурк Елале пристъпи към него.
— Каза в полунощ.
— Което е най-малко след две камбани.
— Така ли? О.
Техол се изправи.
— Все едно, вече си дошла. Няма смисъл да те връщам. Но не можем да посетим Селуш преди първата камбана след полунощ.
— Бихме могли да идем по-рано.
— Да, но не бих искал да я безпокоя. Все пак каза, че й трябват още запаси.
— Какво ме прави по-лоша от всеки друг труп?
— Първо, другите трупове не се дърпат.
Немрящата пристъпи по-близо.
— Защо трябва се чувствам принудена да се противя? Нали просто ще ме направи по-хубава?
— Разбира се. Просто да се намираме на приказка. Е, как я караш, Шурк Елале?
— Все същото.
— В смисъл?
— Била съм и по-добре. Все пак мнозина биха нарекли целостта добродетел. Много странни панталони.
— Права си. Не са за всеки вкус, уви.
— Аз нямам вкус.
— Аха. Следствие от това, че си умряла ли беше това, или самопризнание от по-общ характер?
Унилите безжизнени очи, които до този миг избягваха погледа му, се приковаха в него.
— Мислех си… за нощта на Празника на Блудния.
Техол се усмихна.
— Изпревари ме, Шурк.
— По всяко време има шестнадесет дежурни пазачи и още осем, които спят или хвърлят зарове в казармата, пристройка към главната къща на имението, до която се стига по каменна алея, дълга шестнайсет крачки. Всички врати са с двойни решетки. Има и още четирима стражи в кабинки на всеки ъгъл на покрива, и магически прегради на всеки прозорец. Стените на имението са два човешки боя.
— Звучи внушително.
Шурк Елале сви рамене и изскърца като мокра кожа, но дали беше от дрехите, или от нещо друго — не можа да се разбере.
Бъг отново се появи — крепеше поднос, стъкмен от капак на кош. На него имаше две димящи глинени чаши. Излезе на покрива и като ги видя, се спря втрещен.
— Моля за извинение. Шурк Елале, добре сте дошла. Ще желаете ли малко чай?
— Не ставай глупак.