Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Старите истории, които сме донесли с нас от Първата империя, изреждат подобни слабости — продължи той. — Богати пристанища в речни устия, изоставени след три века заради наносите, причинени от изсичането на горите и лошо планирани напоителни системи. Пристанища, които, ако посетите сега руините им, ще ги намерите на повече от левга навътре в сушата от сегашното крайбрежие. Сушата пълзи към морето — винаги е било така. И все пак това, което правим ние, хората, може много да ускори този процес.
— Съществено ли е това? Само частично, признавам. Тъй както съм длъжен да призная много други неща, признавам и това. Налице са естествени развития, които, ако бъдат разбулени, се оказват убедителен пример колко необятна е древността. Още много преди съществуването на хората този свят е бил много, много стар, Брис Бедикт. — Куру Кан посочи с ръка.
Брис проследи жеста и видя плочата на Долмена. Релефната картина изобразяваше наклонен монолит, полузаровен в безжизнената глина. Небето зад него беше безцветно и безлико.
— Дори моретата се раждат само за да загинат един ден — продължи Куру Кан. — Но сушата се вкопчва в своята памет и всичко, което е понесла някога, се запечатва в облика й. Обратно, в самите дълбини на най-дълбокия океан ще намериш следите на онова, което някога се е издигало над вълните. Точно това знание ще използваме, Брис.
— Обяснението на Нифадас за задачата ми беше доста бегло, Цеда. Доколкото схванах, трябва да събудя Маел и изглежда, да уведомя Древния бог, че е манипулиран. Но аз не съм поклонник, а и едва ли ще се намери и един ледерий, който да твърди обратното за себе си — как ще ме послуша Маел?
— Представа нямам, Брис. Ще трябва да импровизираш.
— А ако този бог наистина е изцяло и безвъзвратно пропаднал дотолкова, че вече да не е нещо повече от обезумял звяр, тогава какво?
Куру Кан само примига зад дебелите си лещи и не отвърна нищо.
Брис помръдна неловко.
— Щом само умът ми ще се отправи в това пътуване, как ще изглеждам на самия себе си? Мога ли да нося оръжия?
— Как ще се защитавате зависи само от вас, Финад. Естествено очаквам да се видите така, както сте сега. С оръжия и в броня. Само привидно, разбира се, но това е несъществено. Започваме ли?
— Добре.
Куру Кан пристъпи напред, посегна рязко с ръка и сграбчи Брис за колана. Последва свирепо и изненадващо силно дръпване напред, което го отпрати с главата надолу към диска. Брис изрева стъписано, замаха с ръце и полетя към плочата на Долмена.
— Дори и в най-благородните си намерения човек понякога греши.
Бъг се беше вторачил унило в Техол. Лицето му беше набръчкано, безизразно.
— Освен това общо взето недостатъкът е малък. Колкото до мен, хм, ами, доволен съм. Наистина. Твоето разочарование е разбираемо, както и, смея да кажа, леко смачканата ти самоувереност заради зле обмисленото начинание. Самото изпълнение е съвсем прилично, уверявам те. — За доказателство той се завъртя бавно пред слугата си. — Виждаш ли? Крачолите са си еднакво дълги. И ще ми пазят топло, колкото и студени да стават нощите. Вярно, студени нощи тука нямаме. Най-много до душни да ги докараме, признавам, но какво там значи малко повече пот между… ъъъ… краката?
— Този сивкав оттенък и жълтата нотка са най-лошото съчетание, което съм докарвал някога, господарю — отвърна Бъг. — Прилошава ми само като те гледам.
— Но какво общо има това с панталоните?
— Много малко, признавам. Притесняват ме принципите, разбира се.
— На това не мога да възразя. Е, разправяй как минаха нещата днес, и по-бързо — в полунощ имам среща с една покойница.
— Степента на отчаянието ти, господарю, винаги ме е изумявала.
— Нашият любим лихвар самоуби ли се, според скръбните ни очаквания?
— Без грешка.
— Като изключим частта, че се е обесил?
— Точно. Но то беше преди трагичният пожар да съсипе жилището му.
— Нещо за реакцията на Финад Джерун Еберикт по случая?
— Определено е паднал духом, господарю.
— Но не и прекалено подозрителен?
— Кой знае? Агентите му са разпитвали, но по-скоро в посока на възможно намиране на заровени печалби. Опит да се върнат загубите и прочие. Уви, такова имане не се е появило засега.
— И не би трябвало. Еберикт трябва да преглътне цялата загуба. Не че е загуба всъщност, само неполучена печалба. Вложенията му си останаха непокътнати в края на краищата. Хайде престани да дрънкаш, Бъг. Трябва да помисля. — Техол навлече панталоните и изгледа намръщено Бъг. — Хм, свличат се нещо. Отслабнал съм май — измърмори той и закрачи. Спря на ръба на покрива и се обърна рязко към Бъг. — Какво е това, дето го носиш?