Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Безмълвното му отсъствие беше смразяващо. Нещо беше излязло на воля и Брис не мислеше, че е бог.
„Къде си, Маел? Твои слуги ли са това?“
„Или твои пленници?“
Взря се в горната част на вдлъбнатината. Там отсъствието бе някак по-дълбоко. Душата му шепнеше за… пустота. Маел си бе отишъл. Този свят бе оставен сам на тъмните огнени течения и стадата детрит.
— За друг си дошъл, нали?
Брис се обърна рязко. На десетина крачки от него се извисяваше огромна фигура, облечена в броня. Черно патинирано желязо, наковано със зеленясали нитове. Грамаден шлем с набузници, спускащи се отвесно до челюстта и укрепени около носа и при брадичката. Тесните прорези за очите бяха покрити с тънки сплетени железни брънки, металната тъкан се спускаше под предпазителите и увисваше раздърпана и корава на раменете и нагръдника. Ставите на ръцете и краката бяха обрасли с миди, бледи водорасли, вкопчени в свръзките на бронята, се полюшваха от течението. Плочестите ръкавици от бляскаво сребро стискаха двуръчен меч с острие, широко почти педя. Тъпият връх на меча бе опрян в дъното. И от облечените в метал ръце струеше кръв.
Ледериецът измъкна меча си и изведнъж мътните течения го задърпаха, сякаш онова, което го правеше неуязвим за разрушителните сили на този дълбок свят, внезапно изчезна. Острието се люшкаше и огъваше от напора на водата. За да отбие оръжието в ръцете на гигантския воин, щеше да му трябва бързина и основната му тактика щеше да е отбягване. Ледерийската стомана на меча му нямаше да се прекърши при силно париране, но ръцете му — сигурно.
А теченията го блъскаха, мъчеха се да изтръгнат меча от ръката му. Никаква надежда нямаше, че ще може да се бие с това същество.
Думите на воина бяха на непозната реч, но Брис все пак ги разбра.
— Дали съм дошъл за друг? Не съм тук, за да освобождавам тези демони от магическите им клетки…
Привидението пристъпи към него.
— Демони ли? Тук няма никакви демони. Само богове. Забравени богове. Нима мислиш, че кълбото от думи е затвор?
— Не зная какво да мисля. Не зная думите, които са написани…
— Силата е възпоминание. Силата е призив — щом стане безименен, богът умира. Затова Маел предложи този дар. Това убежище. Боговете изчезват, лишени от имената си. Престъплението, което бе извършено тук, е неизмеримо. Заличаването на имената, обвързването с ново име, заробването. Неизмеримо е, смъртни. В отговор бях сътворен аз, за да пазя останалите. Това е моят дълг. — Мечът се надигна и воинът направи още една крачка напред.
Някои бойци нанасяха невидима рана още преди да е извадено оръжието. От тях като аура се излъчваше заканата за смърт и тази рана пускаше кръв, отслабваше и воля, и сила. Брис и преди се беше натъквал на мъже и жени с този вроден талант. И му беше отвръщал с… насмешка.
Стражът пред него излъчваше такава закана за смърт с осезаема сила.
Нова тежка стъпка. Сила, неотстъпваща на кипящата вода. Изведнъж разбрал, Брис се усмихна.
Свирепото течение спря вихъра си. Бързината и ловкостта отново се вляха в него.
Огромният меч посече водоравно. Брис отскочи назад, а върхът на меча му полетя напред и нагоре срещу единствената цел, която бе в обсега му.
Ледерийската стомана се хлъзна между сребърните плочки на лявата ръкавица и се заби дълбоко.
Един долмен зад тях изтрещя и скалата под нозете им се разтресе. Воинът се олюля, след което замахна с меча за посичащ удар отгоре. Брис се хвърли назад, превъртя се през рамо, и се изправи отново на крака, присвит за атака.
Мечът на воина се беше забил дълбоко в базалта. И се беше заклещил здраво.
Брис притича напред, опря левия си крак зад стража, натисна с ръце гръдната броня и тласна.
Без успех. Стражът остана прав, стиснал с две ръце заклещения меч.
Брис се завъртя и удари с все сила с десния си лакът защитеното с желязо лице. Болка избухна в ръката му, той залитна и бързо хвана меча с лявата си ръка — дясната бързо изтръпваше.
Воинът задърпа меча си да го изтръгне, но той не помръдна.
Брис отново скочи напред и изрита с левия си ботуш стража на една педя над глезена.
Древното желязо изпращя. Изпукаха кости.
Воинът залитна, но се задържа прав, стиснал заклещения меч. Брис бързо се отдръпна.
— Стига. Нямам никакво желание да убивам богове.
Бронираният страж вдигна очи към него.
— Аз съм победен. Провалихме се.
Ледериецът го изгледа.
— Тази кръв, която капе от ръцете ти, да не е на останалите тук живи богове?