Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Ще се опитам…
Смиреният слуга Бъг крачеше по тъмната Последна улица на Шерп, наречена така, защото горкият Шерп беше умрял тук преди няколко десетилетия. Бъг го помнеше като неизменна част от този квартал. Стар и почти сляп, Шерп непрестанно мърмореше за някакъв загадъчен древен натрошен олтар, отдавна изгубен в глината под улиците. По-конкретно — точно под тази уличка.
Трупът му бе намерен свит на кълбо в един надраскан в глината кръг, сред боклуци и няколко плъха с прекършени вратове. Колкото и да беше странно, малцина бяха тези, които да се заинтересуват или да проявят достатъчно любопитство, за да потърсят обяснения. В края на краищата по улиците и сметищата непрекъснато умираха хора.
На Бъг старият Шерп му липсваше, макар и след толкова години, но пък някои неща бяха невъзвратими.
Беше го събудило драскане по плетената от тръстика рогозка, която служеше за врата на скромното жилище на Техол. Оплескано с кал момиченце му донесе спешна покана. Сега то ситнеше на няколко крачки по-напред и току поглеждаше през рамо, за да се увери, че го следва.
След края на Последната улица на Шерп имаше малка пресечка, която наляво отвеждаше до една яма, известна с името Петата на Блудния, но се беше превърнала в боклукчийска яма, а надясно спираше след петнайсетина крачки пред една порутена къща с почти рухнал покрив.
Детето поведе Бъг към тази развалина.
Част от къщата беше оцеляла и сега се обитаваше от едно семейство. Нереки: шест деца и баба, слезли от север, след като родителите на децата бяха издъхнали от Труската треска — нещо, което само по себе си представляваше глупава несправедливост, тъй като болестта, взела името си от Трус, града, в който се бе появила за първи път, се лекуваше лесно от всеки ледерийски лечител, стига да имаш достатъчно пари да си платиш.
Бъг не ги познаваше, но знаеше за тях, а и те на свой ред явно бяха чували за услугите, които е готов да предложи безплатно при известни обстоятелства.
Малката ръчица се протегна, хвана го за китката и момичето го поведе през прага и по късия коридор — Бъг трябваше да се наведе под хлътналия таван. Още три крачки и се видя долната половина на друг вход, а зад него — претъпкана стая.
В която миришеше на смърт.
Бъг влезе. Поздравиха го с тихо мърморене и наведени глави. Очите му се спряха на неподвижното тяло, лежащо върху окървавена постелка в средата на стаята. След като го огледа за миг, той вдигна глава и потърси погледа на най-голямото дете, момиче, десетинагодишно — макар че можеше и да е по-голямо, но залиняло от глада, или пък по-малко и състарено преждевременно от същия този глад. Две големи сериозни очи срещнаха неговите.
— Къде я намерихте?
— Сама се прибра — отвърна с вдървен глас момичето.
Бъг отново погледна мъртвата баба на пода.
— Откъде?
— От Покрития площад. Така каза.
— Хм, значи е говорила, преди животът да я напусне. — Стисна зъби. Покритият площад беше на двеста-триста крачки оттук. Необичайна воля трябваше да е имала тази старица — да измине цялото това разстояние с две смъртоносни рани от меч в гърдите. — Искала е да го направи на всяка цена.
— За да ни каже кой я е убил, да.
„А не просто да изчезне като толкова много окаяници и така да всели в душите ви призрака на самотата — рана, която е по-добре да се спести на деца.“
— И кой е той?
— Пресичала площада и се озовала на пътя на свита. Седем мъже и господаря им, всички въоръжени. Господарят бил кипнал от яд, нещо за това, че всичките му шпиони изчезвали. Баба ни се опитала да изпроси от него монета. Господарят изгубил ума си от яд и заповядал на пазачите си да я убият. И те го направили.
— Знае ли се кой е този господар?
— Ще му видиш лицето на новите сечени монети.
„Аха.“
Бъг коленичи до старицата, сложи ръка върху студеното сбръчкано чело и потърси някакви останки от живот.
— Урусан от клана на Бухала. Силата й е дошла от обич. Към внуците й. Отишла си е, но не е отишла далече. — Вдигна глава и погледна в очите всяко от шестте деца. — Чувам разместването на огромни камъни, скърцането на поддаващ, отдавна затворен портал. Там има студена глина, но не я е стегнала. — Бъг вдиша дълбоко. — Ще подготвя тази плът за нерекско погребение…
— Молим за благословията ти — промълви момичето.
Бъг учудено вдигна вежди.
— Моята благословия? Не съм нерек, нито съм жрец…
— Молим за благословията ти.
Слугата се поколеба, после въздъхна.
— Щом искате. Но ми кажете, как ще живеете сега?
Сякаш в отговор, откъм входа се чу шум, а после в малката стая тромаво пристъпи огромен мъж и сякаш я изпълни изцяло. Беше млад, чертите му издаваха и тартеналска, и нерекска кръв. Малките очи се приковаха в тялото на Урусан и лицето му помръкна.