Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— А този кой е? — попита Бъг. „Разместване на огромни камъни… избутване на цели планини. Какво ли започва тук?“
— Наш братовчед — отвърна момичето. Очите му бяха ококорени и изпълнени с обожание и упование, щом погледнаха влезлия млад мъж. — Работи на пристанището. Ун се казва. Ун, това е Бъг. Подготвя мъртъвците.
Гласът на Ун бе толкова нисък, че едва можеше да се чуе.
— Кой го направи това?
„О, Финад Джерун Еберикт, неканен гост ще имаш на глупавия си кръвен пир. И нещо ми подсказва, че ще съжалиш.“
Селуш от Вонящата къща беше висока и с пищни пропорции, но най-отличителният й белег беше косата й. Двайсет и седем къси плитки гъста черна коса, щръкнали във всички посоки, всяка увита около зъбец от еленов рог така, че беше извита и усукана по неповторим начин. Самата тя бе някъде между трийсет и пет и петдесетгодишна и тази неяснота бе плод на забележителния й талант да прикрива недостатъците си. Виолетови очи, получени с помощта на едно необикновено мастило, събирано от прешленести червеи, живеещи дълбоко в пясъците на южните заливи, а устните й си оставаха пълни, сочни и червени благодарение на разредената змийска отрова, с която ги мажеше всяка сутрин.
Когато застана пред Техол и Шурк Елале на прага на скромното си и носещо толкова неприятно име жилище, беше облякла плътно прилепнала коприна, с което подкани Техол въпреки вроденото му чувство за благоприличие да огледа зърната на гърдите й под златистата лъскавина — така че мина доста време, преди да вдигне глава и да види тревогата в очите й.
— Подранихте! Не ви очаквах. О! Много се изнервих. Ама наистина, Техол. Би трябвало да си по-разумен и да не ме изненадваш така. Това ли е умрялата?
— Ако не бях, щях да съм в по-голяма беда, не мислите ли? — отвърна Шурк Елале.
Селуш пристъпи към нея и я огледа.
— Най-лошото балсамиране, което съм виждала.
— Не бях балсамирана.
— О! Възмутително! Как умря?
Шурк повдигна безжизнена вежда.
— Всъщност колко често клиентите ви отговарят на този въпрос?
Селуш примига.
— Влизайте, щом трябва. Толкова рано!
— Скъпа, до полунощната камбана има по-малко от двеста мига — отвърна кротко Техол.
— Точно така! Виж как ме накара да се изчервя? Хайде, влизайте бързо, трябва да затворя вратата. Насам! О, тези тъмни улици са толкова страшни! Е, миличка, дай да те огледам по-отблизо. Боя се, че слугата ми беше необичайно лаконичен. — Изведнъж се наведе толкова близо, че носът й почти допря устните на Шурк.
Техол потръпна, но за щастие нито една от двете не забеляза.
— Удавила си се.
— Нима?
— В канала Квилас. Малко по-надолу от Месарите на Уиндлоу, последния ден на някой летен месец. Кой? Месецът на Странстващия? На Пазача?
— На Предателя.
— О! Добра печалба трябва да са навъртели Уиндлоу тогава. Я ми кажи, хората пищят ли, като те видят?
— Понякога.
— И с мен е така.
— А правят ли ти комплименти за косата? — попита Шурк.
— Никога.
— Добре си бъбрим — прекъсна ги припряно Техол, — обаче не разполагаме с цялата нощ, уви.
— Че защо? Разполагаме, разбира се, глупчо такъв — прекъсна го Селуш.
— О, добре. Извинявай. Все едно. Шурк е била жертва на Удавянията и както се оказа — на трайно проклятие.
— Винаги едно и също — въздъхна Селуш, обърна се и отиде до дългата маса при задната стена на стаята. Шурк вървеше по петите й.
— Техол спомена за рози.
— Рози ли? О, не, скъпа. Само дарчин и пачули според мен. Но първо трябва да направим нещо с целия този мухъл и плесента в ноздрите ти. После утуулу…
— Какво? — попитаха в хор Шурк и Техол.
— Живее в топлите извори в планините Блуроуз. — Завъртя се и изгледа учудено Шурк. — Женска тайна. Изненадана съм, че не си чувала за тях.
— Пропуски в образованието ми, явно.
— Ами, утуулу е едно малко мекотело животинче, което се храни през процеп, нещо като малка вертикална цепнатинка за уста. Кожата му е покрита с реснички, които обикновено имат свойството да предават усещания. Тези реснички могат да се вкореняват в ципеста плът…
— Чакай малко — прекъсна я слисано Техол. — Нали не намекваш, че…
— Повечето мъже не могат да схванат разликата, но усилва многократно удоволствието… поне в това съм убедена. Никога не съм си вкарвала утуулу, защото се настанява завинаги и има нужда от, хм, постоянно подхранване.
— Колко често? — настойчиво попита Шурк и Техол долови в гласа й уместна тревога.