Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Вече е малко.
— Могат ли да те изцерят?
— Не. Не ни остана нищо.
— Защо изтича кръвта? Какво става, щом свърши?
— Тя е сила. Отнема куража — срещу теб не успя. Очакваше се, че кръвта на убити врагове ще… вече е все едно.
— А Маел? Можеш ли да получиш помощ от него?
— Не е идвал от хиляди години.
Брис се намръщи. Куру Кан му беше казал да следва инстинктите си. Не му харесваше това, което бе станало тук.
— Бих помогнал. Бих ти дал от своята кръв.
— Не знаеш какво предлагаш, смъртни.
— Е, не смятам да умирам. Смятам да преживея това изпитание. Така става ли?
— Кръвта от умиращ или мъртъв враг има сила. Сравнена с кръвта от жив смъртен, тази сила е нищожна. Пак ти казвам, не знаеш какво предлагаш.
— Имам нещо наум, Страж. Може ли да се приближа?
— Безпомощни сме пред теб.
— Мечът ти няма да се измъкне оттук дори с моята помощ. Готов съм да ти предложа своя. Не може да се прекърши, поне така са ми казвали. И наистина, никога не съм виждал ледерийска стомана да се чупи. Твоето двуръчно оръжие върши работа само ако противникът ти се разтрепери от страх и това го направи тромав и бавен.
— Така изглежда май.
Брис остана доволен от киселия му тон. Макар в признанията за поражение да нямаше самосъжаление, не му харесваше много да ги слуша. Хвана дългия меч за острието и го подаде откъм ефеса.
— Заповядай.
— Ако пусна ръцете си ще падна.
— Едната стига.
Стражът пусна едната си длан и сграбчи меча.
— В името на Бездната, та той изобщо не тежи!
— Коването е тайно изкуство. Известно е само на моя народ. Няма да те подведа.
— С всички ли победени врагове се отнасяш по същия начин?
— Не. Само с онези, на които поначало не съм искал да навредя.
— Кажи ми, смъртни, смятат ли те за майстор на меча в твоя свят?
— Горе-долу. — Брис смъкна кожената ръкавица от дясната си ръка и извади камата. — Тая ръка още е изтръпнала, общо взето.
— Радвам се. Жалко, че не мога да кажа същото за лицето си.
Брис сряза дланта си, кръвта разцъфна и течението я понесе. Той опря порязаната си ръка в лявата на воина — тя все още стискаше забитото оръжие — и усети как кръвта му се засмука между сребърните плочки.
Ръката на воина се изви и стисна неговата като менгеме. Мускулите се стегнаха и воинът започна да се изправя.
Брис погледна надолу за миг и видя как потрошеният крак се оправя — бързо, на болезнени спазми.
Изведнъж го обзе слабост.
— Пусни ръката ми, иначе ще умреш — каза воинът.
Брис кимна, отдръпна ръката си и се олюля.
— Ще оживееш ли?
— Надявам се — отвърна Брис. Виеше му се свят. — Но преди да си ида, кажи имената им.
— Какво?
— Добра памет имам, Страж. Повече заробване няма да има, поне докато съм жив. А ще се погрижа тези имена да не бъдат забравени и след това…
— Ние сме древни богове, смъртни. Рискуваш…
— Вие спечелихте мир, доколкото зависи от мен. Срещу Тайст Едур — онези, които дойдоха преди да оковат един от ближните ви… следващия път ще сте готови. Животът ми може да укрепи силата ви и дано да е достатъчно, за да устоите.
Стражът се изправи в цял ръст.
— Ще стигне, смъртни. Жертвата ти няма да бъде забравена.
— Имената! Усещам, че… гасна…
Умът му се изпълни с думи, с тътнеща лавина от имена и всяко от тях се жигоса в паметта му. Той закрещя под смазващата им тежест, от неизброимите пластове на скръб, на мечти, на животи и смърти, на невъобразими селения и цивилизации, рухнали в развалини и прах.
Истории. „Толкова много истории… о, Скиталецо…“
— Блудния да се смили над нас дано, какво си направил?
Брис примига, отвори очи и видя надвесеното над него сбръчкано лице на Куру Кан.
— Не можах да намеря Маел — отрони Кралският защитник. Беше невероятно изтощен, едва можа да вдигне ръка към лицето си.
— Не ти е останала и капка кръв, Финад. Разкажи ми какво се случи.
„Крепостите да ме прокълнат дано, истории без край…“
— Открих какво са направили Тайст Едур, Цеда. Древен бог. Лишен от имената му, обвързан с ново. Сега служи на Едур.
Очите на Куру Кан се присвиха зад дебелите лещи.
— Лишен от имената му. Съществено ли е? Може би. Може ли да се намери някое от тези имена? Дали ще е добре да го изтръгнем от хватката на Ханан Мосаг?
Брис притвори очи. От всички имена, които вече се таяха в ума му… дали някой от другите богове знаеше самоличността на ближния си?
— Може и да го открия, Цеда. Но ще отнеме време.
— Връщаш се с тайни, Финад Брис Бедикт.
— И само с шепа отговори.
Цеда въздъхна.
— Ще ти трябва време да се съвземеш, млади приятелю. Храна и вино, много. Можеш ли да станеш?