Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— А, да. Колко несъобразително от моя страна. Простете. — Бъг се приближи с подноса.
Техол взе чашата си, подуши я и погледна намръщено слугата си, а той сви рамене.
— Нямаме билки, господарю. Трябваше да импровизирам.
— С какво? Непрана вълна?
Бъг го погледна учудено.
— Много близко, вярно. Беше ми останала малко вълна. Прана обаче.
— Жълтата или сивата?
— Сивата.
— Е, значи е добре. — Отпи глътка. — Бива го.
— Мда.
— Не се тровим, нали?
— Съвсем умерено, господарю.
— Има моменти, в които съжалявам, че съм умряла — каза Шурк Елале. — Този не е от тях.
Двамата я изгледаха замислено и пак отпиха от чая.
— В идеалния случай щях да се окашлям, за да прикрия неловкостта, която изпитвам — продължи тя. — Но пък не мога да изпитвам повече неловкост, отколкото в нормалното си състояние. Освен това окашлянето води до неприятни последствия.
— О, Селуш е измислила помпа — успокои я Техол. — Операцията няма да е, ъъъ, за деликатни души. Но все пак ще лъхаш на рози.
— И как ще го постигне това?
— С рози предполагам.
Шурк повдигна тънката си вежда.
— Ще ме натъпчат със сухи цветя?
— Е, не навсякъде, разбира се.
— Един практичен въпрос, Техол Бедикт. Как се очаква от мен да се промъквам незабелязано, щом костите ми пукат на всяка стъпка?
— Добър въпрос. Съветвам те да го повдигнеш пред Селуш.
— Наред с всичко останало, изглежда. Да продължа ли с описанието на имението на потенциалната ни жертва? Надявам се, че можем да се доверим на твоя слуга.
— Изключително — отвърна Техол. — Моля, продължи.
— Финад Джерун Еберикт ще присъства на Специалните удавяния, а след като те приключат, ще е гост на светско събитие у Турудал Бризад…
— Консортът на Нейно величество?
— Да. Веднъж го ограбих.
— Нима? И какво му отне?
— Девствеността му. Бяхме много млади… е, той поне. Беше много преди да танцува в двореца и да привлече интереса на кралицата.
— Виж ти, интересна подробност. Ти ли беше истинската му любов, ако мога да задам такъв интимен въпрос?
— Единствената любов на Турудал е към самия него. Както казах, той беше по-младият, а аз — по-голямата. Разбира се, сега той е по-голям, което е любопитен факт. Донякъде любопитен. Все едно, още тогава не липсваха мъже и жени, които да го ухажват. Допускам, че е вярвал, че завоеванието е негово. Идеалният грабеж е в това жертвата така и да не разбере, че е била ограбена.
— Според мен Турудал Бризад едва ли е съжалил за поражението си — отбеляза Бъг.
— Все едно — отвърна Шурк Елале и замълча. — Няма нищо в този свят, което да не може да бъде откраднато.
— И с тази мисъл, завихрила се като овча лой в стомасите ни, е време да се поразходим с теб, драга Шурк — каза Техол и остави чашата си.
— Много ли път имаме до Селуш?
— Ще го поразтеглим. Драги ми Бъг, благодаря за интересната и уникална напитка. Ще поразчистиш тука, нали?
— Ако ми остане време.
Шурк се поколеба.
— Дали да сляза по стената и да тръгна след теб като сянка?
Техол се намръщи.
— Само ако се налага. Можеш просто да дръпнеш тази качулка на главата си за повечко анонимност.
— Добре. Ще се срещнем в улицата, за да не ме види някой, че излизам от къща, в която изобщо не съм влизала.
— Още ли ме шпионират?
— Едва ли. Но винаги е добре да си предпазлив.
— Хубаво. Е, след малко ще се видим.
Техол слезе по стълбата. Стаята вонеше, горещината от разпаленото огнище бе непоносима. Той бързо излезе, зави надясно вместо наляво и се озова при някогашните задни конюшни, затрупани с боклук и изхвърлена зидария, със заключени и дори направо зазидани врати.
Шурк Елале се появи от сенките. Беше с дръпната над лицето качулка.
— Кажи ми нещо повече за тази Селуш.
Тръгнаха по единствения тесен проход към отсрещната улица.
— Стара позната на семейството на Бъг. Балсаматорите и разните други, които се занимават с мъртъвци, изглежда, са си нещо като голямо семейство. Все си споделят разни техники за обработка на тялото. Сериозен занаят е, доколкото схващам. Биографията на един труп може да се разгърне от безброй подробности и да се прочете като свитък.
— Каква полза да му описваш недостатъците, щом лицето вече е мъртво?
— Патологично любопитство, предполагам. Или любопитна патология.
— Опитваш се да бъдеш смешен?
— Не бих си го и помислил, Шурк Елале. Взех присърце предупрежденията ти за това.
— Опасен ми се струваш, Техол Бедикт. И все пак ме привличаш като интелектуален бял нектар. Жадувам за напрежението, което ще ми причини усилието да не ми стане прекалено смешно.
— Е, ако Селуш успее с това, което възнамерява, рискът, свързан със смеха, ще отпадне и ще можеш да се кискаш колкото си щеш.