Градът на мрака
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Градът на мрака». Краткое содержание книги:
— Ти си мрачен елф — каза някой зад него.
Дризт се обърна и видя Дайнин, застанал на няколко крачки от него, да го гледа с мрачна загриженост, изписана на лицето му.
— Гномовете са избягали и се намират извън обсега ни — промълви вторият син, в опит да разсее безпокойството на своя брат.
— Още ли не си разбрал какво означава да си мрачен елф? — попита Дайнин. — Не си ли разбрал пътищата на нашето минало и обещанията, които ни предлага бъдещето?
— За историята ни знам само това, което ни преподаваха в Академията — отвърна младият войн. — Обучението ни започна с часовете по история. За бъдещето или за мястото, което сега обитаваме, не знам нищо.
— Но знаеш за враговете ни — подсказа му Дайнин.
— Безбройни врагове — тежко въздъхна Дризт. — Те се крият в сенките на Подземния мрак и дебнат, чакат защитата ни да отслабне. Но ние сме винаги нащрек и враговете ни падат повалени от нашата мощ.
— Да, но истинските ни неприятели не обитават мрачните пещери на нашия подземен свят — каза Дайнин с лека усмивка на лицето. — Техният свят е особен и покварен от злите сили.
Дризт знаеше за какво говори брат му, но подозираше, че той крие нещо.
— Светлите елфи — прошепна младият До’Урден и думата разбуди противоречиви чувства в душата му.
Цял живот му бяха разказвали за злите „братовчеди“ на мрачните елфи, за това как те ги бяха принудили да заживеят в земните недра. Дризт беше погълнат от всекидневните си задачи и не намираше много време да мисли за тях, но когато се сетеше — името им звучеше като молитва в главата му, молитва срещу всичко, което мразеше в своя живот. Ако можеше по някакъв начин да обвини елфите, живеещи на Повърхността, за всички нередности в обществото на мрачните елфи, значи можеше и да намери надежда за бъдещето на своя народ. Дризт смяташе вълнуващите легенди за войната между елфите за поредния куп лъжи, но в сърцето и душата си отчаяно вярваше в тези приказки.
Той се обърна към Дайнин.
— Светлите елфи — повтори. — Каквито и да са те.
Първият син се подсмихна на нестихващия сарказъм на своя по-малък брат — беше станал направо банален.
— Те са точно такива, каквито са ти ги описали в училище — увери го той. — Нямат никакви ценности и са много по-зли, отколкото можеш да си представиш. Те са мъчителите на нашия народ, които са ни прогонили преди векове, които са ни принудили…
— Знам легендите — прекъсна го Дризт, разтревожен от развълнувания и все по-силен глас на Дайнин. — Ако сме приключили с охраняването за днес, нека да пресрещнем останалите в покрайнините на града. Това място е прекалено опасно за подобни разговори — войнът се изправи и пое по обратния път, следван от пантерата.
— Не толкова опасно, колкото мястото, което скоро ще ти покажа — каза брат му със същата лукава усмивка.
Дризт спря и го изгледа с любопитство.
— Предполагам, че трябва да ти кажа — продължаваше да увърта Дайнин. — Бяхме избрани, защото сме най-добрият патрул. Със сигурност ти си допринесъл много, за да заслужим тази чест.
— За какво сме избрани?
— След две седмици ще напуснем Мензоберанзан — обясни първият син. — Задачата ни ще трае дълго и ще ни отведе на много мили разстояние от града.
— Колко дълго? — попита по-малкият брат, с нарастващо любопитство в гласа.
— Две-три седмици, но ще си струва. Ние, малки ми братко, ще бъдем онези, които ще отмъстят на най-омразния ни враг; онези, които ще поведат велика битка в името на Кралицата на Паяците!
Дризт си помисли, че е разбрал, но изказването на Дайнин беше прекалено странно, за да е сигурен.
— Елфите! — сияеше Дайнин. — Избраха ни, за да ги нападнем на Повърхността!
Вторият син не се вълнуваше така, както по-големия му брат. Не знаеше какви ще са последствията от подобна мисия, ала поне щеше да види тези светли елфи с очите си. Щеше да разбере дали това, в което вярваше и се надяваше в сърцето си, е истина. Нещо много по-истинско попарваше вълнението на Дризт — разочарованието, с което се сблъскваше още от най-ранните си години. То му напомняше, че истината за елфите може да оправдае злата природа на неговия народ, но може и да му отнеме нещо много по-важно. Младият воин не знаеше как да се чувства.
— Повърхността — замисли се Алтън. — Сестра ми веднъж се качи там — отново извършваха нападение. „Най-великолепното преживяване“ — така каза тя — Безликият погледна Масой, но не знаеше как да тълкува отчаянието, изписано по лицето му. — Сега твоят патрул ще направи това пътешествие. Завиждам ти.
— Аз няма да отида — заяви младият Хюнет.
— Как така няма да отидеш? — учуди се Алтън. — Това е изключителна възможност. Близо две десетилетия — за жалост на Лот, в което съм сигурен — Мензоберанзан не е извършвал подобно нападение. До следващото могат да изминат още двайсет години, а тогава вече няма да си в патрулите.