Градът на мрака
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Градът на мрака». Краткое содержание книги:
Само объркването можеше да почерни усещането за свобода, което изпитваше Дризт. Беше попаднал или в капана на своите възприятия, или съмишлениците му, включително и Дайнин, гледаха на този свят с покварени очи. Върху плещите на младия До’Урден се стовари бремето на поредния въпрос, който оставаше без отговор: това, което чувстваше, беше проява на собствената му слабост или бе истината, за която копнееше сърцето му?
— Тази е почти същата като гората на гъбите в Мензоберанзан — уверяваше ги Дайнин, докато отрядът колебливо проправяше пътя си през една малка горичка. — Тези дървета нито ни усещат, нито могат да ни навредят.
Въпреки всичко, най-младите бойци се стряскаха и изваждаха оръжията си всеки път, когато чуеха катеричка да подскача от клон на клон или крясъка на птица в тъмната нощ. В света на мрачните елфи цареше тишина, не като в тази шумна пролетна гора, кипяща от живот. В Подземния мрак всяко живо същество би те нападнало, ако навлезеш в територията му, затова дори цвърченето на щурчетата звучеше заплашително на предпазливите войници.
Посоката, в която беше поел Дайнин, бе правилна и скоро песента на феите заглушаваше всеки звук, а светлината на огъня можеше да се види между дърветата. Светлите елфи бяха най-бдителната от всички раси. Нито хората, нито дори тихите полуръстове можеха да ги изненадат и да ги хванат неподготвени.
Но тази нощ нападателите бяха мрачни елфи — съществата, който умееха да се промъкват по-незабелязано и от най-опитните джебчии. Стъпките им оставаха нечути дори когато преминаваха през сухи опадали листа. Деликатната изработка на ризниците, които стояха като прилепени към крехките им тела, им позволяваше да се движат още по-безшумно.
Без да ги усетят, те обградиха малката горска полянка, където много светли елфи пееха и танцуваха.
Вцепенен от искрената им радост, Дризт почти не видя командите, които неговият брат раздаде на тайния език на жестовете. Сред горския събор имаше и танцуващи деца, които се отличаваха от възрастните само по своя ръст. Всички изглеждаха толкова невинни, толкова жизнени, свободни и очевидно ги свързваше такова силно приятелство, каквото Дризт не беше виждал в Мензоберанзан. Въобще не приличаха на злите, омразни изчадия от разказите на Хатч’нет.
Младият До’Урден по-скоро усети, отколкото видя, че мрачните елфи от отряда бяха започнали да заемат позиция, да се разпръсват, за да спечелят по-голямо предимство в битката. Но той още не можеше да откъсне очите си от гледката, разкриваща се пред него. Дайнин го потупа по рамото, показа му малкия лък, закачен на колана му, и после се шмугна наблизо в един храсталак.
Дризт искаше да спре брат си и останалите; искаше да ги накара да почакат и да погледнат добре тези елфи, които бързаха да нарекат свой враг. Младежът не можа да помръдне от мястото си, устните му изведнъж пресъхнаха и колкото и да се опитваше, не можеше да каже и дума. Той погледна към Дайнин. Надяваше се брат му да е помислил, че затрудненото му дишане се дължи на жаждата за кръв, на нетърпението му да влезе в битка.
Тогава Дризт чу мекия звук от дузина изстреляни стрели. Песента на елфите продължи още миг, докато няколко от тях не се строполиха на земята.
— Не! — изкрещя Дризт, а гневът разкъсваше душата му.
Мрачните елфи помислиха, че викът на младия До’Урден се дължи на възбудата му от предстоящото сражение и не му обърнаха внимание. Още преди светлите елфи да са разбрали какво става, отрядът се нахвърли върху тях.
С извадени ятагани, Дризт изскочи на осветената полянка, без въобще да знае какво да прави. Искаше само да спре битката, да сложи край на гледката, разкриваща се пред очите му.
Животът на светлите елфи в горския им дом беше доста спокоен и затова те не носеха оръжие. Мрачните воини безмилостно нахлуха сред редиците им. Разсичаха телата им и не спираха да нанасят своите удари дори след като светлината угаснеше в очите на безпомощните същества.
Една ужасена елфка се опитваше да избяга, лутайки се насам-натам, но се озова точно срещу Дризт. Той свали ятаганите си към земята — искаше да я успокои, да й покаже, че няма да й стори зло.
Светлата елфка се сгърчи от болка, когато мечът се заби дълбоко в гръбнака й и я прониза. Вцепенен от ужас, младият До’Урден видя как мрачният войн зад нея стисна с две ръце дръжката на меча си и го усука в тялото й с всичка сила. Миг преди да издъхне, тя погледна към Дризт, а очите й го умоляваха за милост. Опита се да каже нещо, но от устните й се чу само страховитото клокочене на кръвта.