Градът на мрака
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Градът на мрака». Краткое содержание книги:
— А дали… — започна с по-силен глас Дризт, за да бъде чут сред одобрителните възгласи на неговите съмишленици.
Дайнин веднага отгатна въпроса на брат си и го прекъсна:
— Котката принадлежи на Масой и ще остане в Мензоберанзан.
— Мога да говоря с него — примоли се младежът.
Суровия поглед на Дайнин отговори на молбата му.
— Тактиката ни ще бъде различна на повърхността — обърна се водачът към своя отряд и сложи край на разнеслия се шепот. — Там е различно, широко и открито. Разстоянията са много по-големи, отколкото в късите, криволичещи тунели на Подземния мрак. Веднъж видим ли врага, ще трябва да го обсадим, да скъсим разстоянието — той погледна към малкия си брат. — В подобен сблъсък няма място за духа на една котка, който да предвожда и да пази отряда — това би ни донесло повече неприятности, отколкото ще ни помогне.
Дризт трябваше да се примири с този отговор. Нямаше смисъл да спори — дори да успееше да убеди Масой да му даде фигурката от черен оникс, което едва ли щеше да стане, пак нямаше да може да вземе котката със себе си. Младият До’Урден отпрати мрачните мисли от главата си и опита да се съсредоточи върху думите на Дайнин. Това пътуване щеше да е най-голямото и най-опасното предизвикателство в неговия живот.
През последните два дни, когато планът за нападението вече беше вкоренен дълбоко в съзнанието на всеки от отряда, Дризт започна да чувства нарастващата възбуда в душата си. Ръцете му се потяха от безпокойство, а очите му бдително се стрелкаха във всички посоки. Въпреки, че беше разочарован заради Гуенивар, вторият син на До’Урден не можеше да отрече, че в сърцето му бушуваше вълнение. Винаги си беше мечтал за подобно приключение, а и то щеше да му разкрие истината за неговия народ. Там горе, в необятните чудеса на този непознат свят, ги дебнеха светлите елфи — невижданият кошмар, превърнал се в общ враг, във всичко, което обединяваше мрачните елфи. Дризт щеше да усети славата на битките; щеше да отмъсти на неприятеля, мразен от цялата му раса. Преди се беше сражавал само, за да се защити по време на упражнения или срещу глупавите чудовища, който се осмеляваха да се доближат до Мензоберанзан.
Но сега знаеше, че ще бъде по-различно. Ръката му трябваше да се води от най-дълбоките му чувства, ударите — от честта и достойнството на неговия народ, от неговата храброст и твърда решителност да се изправи срещу своя потисник. Дризт трябваше да повярва в това.
В нощта преди заминаването младият мрачен елф лежеше в койката си и направи няколко бавни фигури с ятаганите си.
— Този път — прошепна той, възхищавайки се на сложния, макар и бавен, танц на остриетата, — този път във вашия звън ще отеква песента на правдата! — той сложи ятаганите до постелята си и се сви под завивките. Имаше нужда от почивка и сън. — Този път — повтори със стиснати зъби, а очите му блестяха с непоколебим блясък.
Дали думите му бяха пропити с вярата или с надеждата му? Дризт веднага отхвърли тази мисъл — вече не биваше да се съмнява и да изпада в мрачни настроения. В сърцето на един боец от мрачните елфи нямаше място за разочарования.
В сенките на вратата стоеше Дайнин и с любопитство наблюдаваше своя по-малък брат. Но думите на Дризт не му прозвучаха като думи на мрачен войн; звучаха сякаш младежът се опитваше да повярва в правотата им.
20
Непознат свят
Четиринайсетте мрачни елфа преминаха през криволичещите тунели и големите пещери, които сякаш изведнъж се разкриваха пред тях. Придвижваха се безшумно, с помощта на вълшебните ботуши, а плащовете пиуафуи ги правеха почти невидими. Общуваха само на езика на жестовете. През по-голяма част от времето земният наклон почти не се усещаше, макар че понякога се налагаше да се катерят и да изкачват скални пукнатини. Всяка крачка ги доближаваше все повече към целта. Пресичаха границите на чужди територии, на чудовища и други раси, но омразните гномове и дори дуергарите не смееха да се покажат. Малко от обитателите на Подземния мрак имаха смелостта да се изпречат на пътя на бойните отряди на мрачните елфи.
В края на седмицата всички от патрула усещаха промяната в заобикалящия ги терен. Все още се намираха на дълбочина, която би била задушаваща за един обитател на земната повърхност, но мрачните елфи бяха свикнали с постоянния натиск на хилядите скални тонове, надвиснали над главите им. Всеки път, когато отрядът свиеше зад някой ъгъл, войните очакваха каменния таван да изчезне и пред тях да се разкрие безкрайната повърхност.