Градът на мрака

— Ти първи — каза Дайнин на своя брат.

Дризт изгледа скептично първия син на До’Урден; чудеше се как ще премине през такава тясна пролука.

— Ела — нареди жрицата, извадила поресто кълбо. — Мини до мен и продължи навътре.

Дризт се приближи до нея. Тя промълви няколко думи и задържа сферата над главата на младия воин. Черни снежинки, по-черни от абаносовата кожа на мрачния елф, се посипаха по него, а по гръбнака му полазиха ужасни тръпки.

Другите гледаха с удивление как тялото на Дризт се изтъни като клечка и придоби двуизмерен образ, като сянка на предишната си форма.

Младият До’Урден не разбра какво стана, но видя как пролуката пред него постепенно се разшири. Той се плъзна в нея. Трябваше само да напрегне волята си, за да се задвижи и се понесе по криволичещия процеп като сянка по неравната повърхност на камъка. Накрая се озова в дълга пещера, точно срещу единствения й изход.

Беше паднала безлунна нощ, но на обитателя на Подземния мрак дори тя се струваше прекалено ярка. Изходът на пещерата привличаше Дризт. Искаше му се да излезе навън и да види необятния свят на Повърхността. Скоро и останалите членове на патрула се впуснаха по тунела и един по един стигнаха до пещерата. Последна дойде жрицата. Вторият син на До’Урден пръв усети тръпките от възвръщащата се естествена форма на тялото му. Миг по-късно всички проверяваха дали оръжията им са на място.

— Ще остана тук — предупреди жрицата Дайнин. — И късмет. Лот ще ви наблюдава.

Водачът припомни за опасностите, които дебнеха на Повърхността, после се приближи до изхода на пещерата — малка дупка в островърхия хребет на една висока планина.

— В името на Кралицата на Паяците — заяви той, после си пое дълбоко въздух и изведе мрачните елфи от пещерата.

Под открито небе, под самите звезди! Другите изглеждаха притеснени от силната светлина, но Дризт не можеше да откъсне погледа си от безбройните и загадъчни блещукащи точици. Имаше чувството, че сърцето му иска да полети. Къпеше се в звездната светлина и дори не обърна внимание на веселата песен, носена от нощния бриз — тя сякаш се бе сляла с пейзажа.

Но Дайнин я чу. Първият син имаше достатъчно опит, за да разбере, че това е тайнственият повик на светлите елфи. Той се сниши, огледа местността, простираща се пред очите му, и съсредоточи вниманието си върху едно-единствено огнище в далечината на гористата долина. Водачът подкани войните си да побързат и съвсем умишлено смушка с лакът по-малкия си брат, за да прогони удивлението от очите му. Отрядът потегли.

Дризт виждаше страха, изписан по лицата на неговите съмишленици. Чувствата им толкова се различаваха от необяснимия покой, изпълнил душата на младежа. Имаше нещо нередно в цялата ситуация. Още в първия момент, в който бе излязъл от пещерата, вторият син на До’Урден бе усетил, че това не е злокобното място, за което толкова разказваха учителите от Академията. Не се беше уплашил или притеснил; само се бе почувствал странно, защото над главата му липсваше каменния покрив. Ако звездите, докоснали сърцето му, бяха само намек за това, което щеше да последва на сутринта — както беше казал Повелителят Хатч’нет — може би денят нямаше да е толкова ужасен.