Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
— Млъкни — каза Шооран. — Знам, че това е сън, знам, че те сънувам и че думите ти са собствените ми въпроси, на които не искам да отговоря. Искам да се събудя. Не бива да спя дълбоко, опасно е.
— Не е опасно — каза уулгуят. — На този оройхон още не е порасла чавга, няма още и жирхове. А Йороол-Гуй не може да те нападне, без да го чуеш. Ако искаш обаче, събуди се. Но въпросите ще си останат.
Шооран изплува от съня и макар още да беше нощ и небето да не бе почнало да изсветлява, стана и започна да се приготвя. Време беше да строи пътя.
Тук Стената на Тенгер беше в още по-окаяно състояние. Изглежда, колкото по-далече беше от брега, толкова по-слабо се съпротивляваше на въздействието на далайна. Шооран издигна оройхона без проблеми, но не стъпи на него. Вече свикваше с това как мигновено лумват аварите, щом ги доближи, и сега искаше да види какво ще стане, ако не излезе на граничния оройхон. Освен това нали щеше да трябва да построи до него друг — нямаше намерение да прави пак огнено блато. Стигаше му предишната среща с Многоръкия, още повече че не знаеше дали ще може пак да се отърве.
Не успя да издигне още един оройхон, защото Йороол-Гуй дойде.
В първия миг, когато още неукрепналите суур-тесеги рухнаха и богът на далайна изскочи от пълния с камъни и пяна въртоп, Шооран се уплаши. И насмалко да побегне, което неминуемо щеше да доведе до гибелта му, но навреме си спомни, че зад гърба му има четири оройхона и че само двата от тях са огнени, така че ще може да се изплъзва на отвратителното божество колкото си иска. След което бавно заотстъпва по синора, като наблюдаваше накъде ще скочи Йороол-Гуй. Той обаче по някаква неизвестна причина се нахвърли върху току-що издигнатия граничен оройхон, което си беше чист късмет — Шооран можеше да се оттегли спокойно и без да рискува нищо, — но го овладя странно, чак болезнено любопитство. За пръв път виждаше Йороол-Гуй откъм гърба — ако можеше да се каже, че той има гръб, разбира се. Многоръкия не се беше покатерил целият на оройхона, някаква част от него, издължена и пулсираща, висеше надолу. По нея също имаше ръце, впити в ръба на оройхона като възлести корени, и го къртеха и сриваха в далайна. Основната маса на чудовището обаче, макар и невидима от мястото, където стоеше Шооран, пълзеше по граничния оройхон. И там нещо трещеше и се рушеше, все едно Йороол-Гуй беше решил да стигне до Стената на Тенгер по суша и със собствените си ръце да довърши онова, което не беше могла да направи влагата на далайна.
Шооран пристъпи крачка към него… а после затича право напред. Не биваше да го прави, в никакъв случай, нали навсякъде, невидимо за очите, можеше да е проснато тъничко като паяжината на зогг, но здраво като въже, сплетено от жив косъм, осезателно пипало. И все пак Шооран дотича дотам, където се събираха ъглите на оройхоните, и скочи.
И стъпи на граничния оройхон, и в същия миг аварите лумнаха с огън, в сравнение с който всеки огън, запален от човешки ръце, щеше да прилича на студеното блещукане на подземен плужек. И пламъците обгориха изпълзелия на оройхона Йороол-Гуй.
Такъв стълб пушек не се беше издигал към облаците още от самото сътворение на света. Дори онова, което бе станало, когато навремето Многоръкия се беше пържил на аварите три дни, докато беше преследвал Енжин, не можеше да се сравни с днешното. Защото тогава той се беше покатерил на пламтящите камъни само дузина крачки, а сега беше върху тях целият, беше се пльоснал на целия оройхон.
Ужасен вопъл огласи цялата околност. Не крещеше богът, богът мълчеше, крещяха нажежените камъни, и се пукаха от заливащата ги влага и съскащата по тях студена кръв. От пукнатините бликаше лава, аварите застиваха в уродливи извивки и се пукаха отново. Свистеше пара. Пушеците се виеха като смерч; сплетените във въздуха огромни ръце приличаха на огромен бушуващ пожар.
Йороол-Гуй не беше получавал такъв удар още от времето на битката за алдан-тесега. Никакви залпове на ухери не биха могли да му нанесат такива вреди. Богът на ледените дълбини се сблъскваше със стихия, чиято мощ бе сравнима единствено с неговата собствена мощ, защото също като него, аварите бяха неизтощими и макар да се пукаха, само бълваха все по-горещ и по-горещ огън.
И като губеше безброй ръце и огромни късове плът, Йороол-Гуй се смъкна от негостоприемните тесеги и потъна в дълбините. Ако можеше да види врага си в този момент, Шооран щеше да си помисли, че тялото на Йороол-Гуй е намаляло почти наполовина. Но Шооран не виждаше нищо — беше вдигнал ръце пред очите и носа си давеше се и кашляше, и бягаше, за да се спаси от отровния пушек.