Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
В крайна сметка Шооран пак почна да строи, но не там, където се беше покатерил Йороол-Гуй, а отстрани, и добави към трите оройхона четвърти. Йороол-Гуй все така го нямаше. Шооран излезе на последния оройхон, стигна до далайна, погледа го няколко, минути и си тръгна, без да направи нищо. Изпитваше неувереност и се страхуваше, че далайнът няма да го послуша.
Оройхонът, на който Йороол-Гуй беше лежал цели две седмици, беше жалка картинка. Тесегите бяха станали на чакъл под тежестта на огромното тяло, суур-тесегите бяха заоблени сякаш от каменоделци. Входовете в шавара се бяха срутили и вместо с белезникав нойт, всичко беше покрито с лепкава зелена слуз. Тя светеше в тъмното и миришеше на разложено. Шооран събра малко в меха си, но слузта за секунди разтвори тънките му стени и изтече.
А после Шооран забеляза, че подметките на новите обуща, който му беше подарил Койцог, също се разпадат, ядоса се и побърза да се махне от този негостоприемен оройхон все пак обаче реши при първа възможност да го направи сух, та водата да отмие всички гадости.
На другия ден Шооран се върна и построи остров там, където Йороол-Гуй не го беше пускал. В отговор царят на далайна опустоши един от първите участъци на новата земя и изяде поникналата чавга и завъдилите се вече в шавара твари. След което, без да се крие, вдигайки мътни вълни като подлудял авхай, се понесе към Земята на вана и нанесе страхотен удар на изгнаниците. През това време Шооран вдигна един оройхон до Стената на Тенгер — още една крачка към Земята на Добрите братя. Този оройхон завършваше третата дузина острови, създадени от Шооран, като повечето от половината беше направил за последните два месеца.
И животът заприлича на безкрайно дълга и мъчителна игра. Йороол-Гуй идваше и си отиваше, ту изчезваше за дни, ту за един ден се нахвърляше върху няколко оройхона. Шооран с часове седеше и се взираше в картата — вече не онази, старата, а нова, която беше направил сам, и се мъчеше да отгатне къде в момента е най-безопасно, а после отиваше там и нанасяше удар. Понякога грешеше и Йороол-Гуй изникваше от дълбините, и той трябваше, превъзмогвайки болката и наблюдавайки всяко движение на непредсказуемата твар, да бяга по ръба на оройхоните. Вече знаеше как да не се остави да бъде пленен на някое малко късче суша, но и от сегашните срещи боледуваше по няколко дни.
Запасите му отдавна бяха свършили и Шооран окоси хлебната трева на едно сухо място и често отсядаше там, за да си приготви нови. Хранеше се с месо, питки и наъс. Плодове нямаше — туйваните връзваха чак на шестата година, а засега бъдещите могъщи дървета му бяха само до коляно.
Понякога и Йороол-Гуй изчезваше за дълго и тогава Шооран си представяше, че врагът му се е скрил в бездната и също като него жъне полето си, запасява се с някакъв отвратителен подводен наъс и суши месо, а като свърши работата си, изплува, за да продължи да го преследва.
Тревожеше го и чувството, че животът му всъщност е сън, че нищо не се е случило в действителност и че след раздялата му със стареца той живее съвсем сам. Уплашен, че губи ума си, Шооран си разказваше на глас живота си, после вадеше картата и до безкрай мереше разстоянията и пресмяташе колко още остава до Земята на Добрите братя. Излизаше, че не е чак толкова много — беше минал повече от половината от пътя и ако построените от него оройхони се наредяха в линия по два, вече щеше да е стигнал целта си. Но макар това да не беше достатъчно, „Земята на Шооран“, както той си я наричаше, ставаше все по-голяма и по-дълга, за да я премине му трябваше цял ден, така че накрая Шооран се премести на друг сух остров, при друго поле с хлебна трева.
Вече беше построил шест и половина дузини оройхона. Ако можеше да се вярва на легендите, само великият Ван беше направил повече през живота си, но пък Ван беше живял дълго и го славеха от поколения.
Когато животът в самота взе да му става навик, се появи друг проблем — какво да прави, когато си почива, но не спи. Защото човек не може да работи без почивка и вечер, когато нямаш сили да построиш нов оройхон, когато ръцете ти сами изпускат сърпа или недоправеният харпун те отвращава — какво тогава? Тогава би трябвало да седиш, облегнат на някой тесег, да гледаш в далечината и да си бъбриш с някой съсед или пък да слушаш под акомпанимента на сувага дългите-предълги заплетени истории на някой отбил се на оройхона ти разказвач.
Шооран нямаше семейство, нямаше приятели, нямаше съседи. Но имаше простор, зрееща нива и най-важното — много свободни вечери. И той си направи суваг. Изпили зъбите на една извита рибешка челюст, сплете струни от жив косъм, опъна ги на зъбите — и започна редовно да тревожи червената вечерна тишина със звънтенето на трептящите струни. Често седеше и пееше чак до зори, а после ставаше и тръгваше към далайна.