Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
… Седем дузини оройхони, осем дузини. Мина месец. Девет дузини. Краят на пътя вече се виждаше — съвсем близо на изток. Вечер Шооран се мъчеше да си представи какво ли говорят отсреща — нали оттам пък виждаха неговата земя, не можеше да не я виждат. От друга страна, ако земите на Добрите братя не бяха така гъсто населени като държавата на вана, можеха да не го открият веднага — все пак любителите да се разхождат покрай далайна не бяха толкова много.
Девет дузини и осем оройхона. Следващият оройхон, онзи, който би трябвало да увеличи сухата ивица, не щя да се издигне. Отсрещният бряг беше прекалено близо и островът щеше да се слее с него и да отреже част от далайна, а далайнът не искаше да се дели. Трябваше да мине по пътя на смъртта.
Не му се щеше да върви пак през огнените блата, но нямаше друг изход и Шооран грижливо почна да се подготвя за пътешествието си. Попълни хранителните си запаси, скри картата на сигурно място — от една страна, я помнеше наизуст, от друга — не искаше тя да попадне в чужди ръце, та някой да разбере тайната на новите земи: Хооргон му беше достатъчен. Щом свърши с приготовленията, Шооран отиде на юг и почна да строи там. Издигна половин дузина оройхони, без да бяга от опасните места, докато не се появи Йороол-Гуй. И чак тогава, надявайки се на защитата на тесния проток, излезе на мъртвата ивица.
За един ден издигна двата оройхона, които му трябваха, за да стигне до границата на Земята на Добрите братя. Но докато довършваше втория, внезапно му прилоша и трябваше да съсредоточи цялата си воля, за да се справи. Сега трябваше да се маха оттук — или да бърза към Добрите братя, или, което беше по-лошо, да се връща назад, но не можеше да помръдне. Направи една-две крачки — краката не го държаха — и седна на един съвсем нов, току-що роден камък. Вече не мислеше нито за опасността, нито за Яавдай. Мислеше само за изминатия път и за това, което беше направил.
Защото го беше направил. Само преди минута беше решил съдбата на света, беше затворил далайна отвсякъде с оройхони. Разяждащата влага вече не можеше да достигне старата стена и значи никога нямаше да я разруши и да блъвне извън пределите на вселената. Мрачната заплаха на Йороол-Гуй нямаше да се сбъдне. Но дали това щеше да е за добро? Дали той, Шооран, току-що беше спасил света, или напротив, го беше зазидал, ограничавайки далайна? Тежък жребий е това — да правиш нещо, без да знаеш какво точно правиш.
— Е, поне за тебе е добре… — прошепна Шооран, загледан с омраза в облаците.
Но нито облаците, нито далайнът го чуха.
Шооран стана, намести торбата на рамото си и като се подпираше на харпуна като на тояга, се повлече към незнайната страна, където може би го чакаше Яавдай.
И значи било така. Имало един илбеч. Някои казват, че този илбеч бил Ван, но бъркат. Няма смисъл всичко да се приписва на Ван, Нека оставим по някоя чавга и за другите. Та така, имало един илбеч и той живял много години, остарял, побелял целият като някой дух от шавара, но не се отказвал да строи. Но колкото и да строял, все не бил доволен. И един ден си казал:
— Старият Тенгер е построил само пет оройхона, няма и половин дузина, а всички го славят. Аз настроих пет дузини нови острови, но никой не знае дори кой съм. С какво съм по-лош от древния старец?
И като се запитал така, помислил и си отговорил сам:
— Да, мъдрият Тенгер е по-изкусен от мен. Неговите оройхони са от огнен кремък, а моите са крехки, камъкът им може да се троши дори с ръка. И все пак, аз ще докажа на целия свет, че не съм по-лош от стареца.
И илбечът избрал място и почнал да строи. Скоро оройхонът бил готов, хубав оройхон, дори по-хубав от предишните, но илбечът не спрял, а продължил да го прави все по-голям и по-голям. И правел всеки камък колкото тесег, а всеки тесег — колкото хълм. Стълбовете, под оройхона започнали да поддават под тази страшна тежест, но илбечът не забелязвал това. И чак когато върховете на суур-тесегите се скрили в небесата, гордият илбеч казал:
— Старият Тенгер не е могъл да направи такова нещо. На оройхон като този трябва да има и кремък, и безброй по безброй какви ли не чудеса.
И тръгнал да види какви чудеса е сътворил. Но мъничката тежест на собственото му тяло станала последната капка, която препълнила чашата, и щом този горделивец стъпил на чудовищния си оройхон, стълбовете не издържали, прекършили се и илбечът изчезнал в дълбините заедно с творението си.