Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Шооран не знаеше дали крещи. А и да крещеше, нямаше да чуе крясъците си от клокоченето и съскането на пяната и трясъка на рушащата се земна твърд. Не побягна, само запълзя назад, повален по гръб, без да откъсва очи от Йороол-Гуй, който с такава лекота унищожаваше сътвореното от него. Късно беше за бягане, пък и нямаше къде да избяга. Можеше само да се надява с немощните си човешки сили да победи чудовищния бог в смъртоносната им игра. Няколко мига, или минути, или години — Шооран не знаеше какво точно — Йороол-Гуй като че ли размисляше, вдигнал ръцете си чак до облаците, а после се хвърли върху граничния, огнения оройхон.
Онова, за което навремето му беше разказвал старецът, сега ставаше пред очите му. Облаци дим се издигнаха чак до небесния свод. Парата свистеше, аварите се пукаха с грохот, клокочеше лава, клокочеше и ледената кръв на чудовището. И единствено самият Йороол-Гуй мълчеше и продължаваше да се хвърля целеустремено и безсмислено в огъня. Шооран помисли да избяга в другия край на оройхона, където нямаше толкова пушек, но се отказа, понеже се сети, че там Йороол-Гуй ще го хване лесно, ако реши да се гмурне в далайна. И наистина, Многоръкия се пльосна в далайна — сякаш гръмнаха едновременно дузина дузини ухери — и веднага атакува съседния оройхон. Шооран хукна към огнената страна, където всичко съскаше, пращеше и гореше. Йороол-Гуй се надигна след него, спря досами синора и облещи половин дузина очи наведнъж, за да го хипнотизира. Едно от очите беше по-малко от другите и като че ли беше сляпо.
— Малко ли ти беше предния път?! — без дъх викна Шооран. — Още ли искаш?
И хвърли харпуна. Острието плавно потъна в прозрачно-зеленикавото туловище.
Шооран побягна покрай синора — краката му се хлъзгаха в локвите кръв и нойт. Знаеше, че няма да може да избяга, че Многоръкия ще го хване, но все пак бягаше. Йороол-Гуй се надигна пак, този път от другата страна, пльосна се и запълзя към аварите — преграждаше пътя на мъничкото човече и го изтикваше към нажежените скали. И парата пак засъска, изпепелените му ръце се гърчеха, плътта му побеляваше и губеше прозрачността си, но тутакси се възобновяваше и възраждаше. А човечето тичаше с последни сили покрай синора, не, не тичаше влачеше се, и се мъчеше да избяга от отровните пушеци. Многоръкият властелин обаче се дръпна, хвърли се пак — този път от другата страна — и го приклещи на тясната ивица пред огненото блато.
— Какво искаш? — изхърка Шооран. — Не можеш да ме победиш, а и аз няма да се предам! Защо ме преследваш като някой баргед длъжник? Нищо няма да получиш от мен, не съм ти длъжен с нищо… Не, чакай, дължа ти нещо! Сушачът Койцог каза да ти предам, че е твой покорен роб. Той е виждал далайна само по мягмар, но ти се моли денонощно. Главата му е станала като плешива от косите, които ти жертвува… Аз обаче не съм като него… Плюя на тебе!
Йороол-Гуй пак се гмурна и пак, за кой ли път, се пльосна на димящата земя. Шооран падна. Вече не можеше да побегне, не можеше да се изправи дори, но успя да изпълзи до синора, да се хване с ръце за него и да изпълзи оттатък, в гъстия лепкав нойт. Искаше му се да затвори очи и да умре, но не можеше. Трябваше да гледа и да чака кога Йороол-Гуй ще се отдръпне и тогава пак, и пак, и пак да се премята през синора…
На сутринта, когато отиде при аварите, сушачът Койцог видя там да лежи човек. За три дни това беше вторият такъв случай и Койцог се намръщи — никой сушач не биваше да остава да спи до аварите.
Койцог се приближи, за да го срита и да го събуди. Отначало си помисли, че е онзи, от завчера, но видя, че е сбъркал. Защото онзи беше млад и облечен богато и тогава той се беше зачудил какво го е довело тук и защо спи на голата земя. Този пък… по-страшно обезобразен човек не беше виждал. Лицето му беше като маска от спечена кръв и кал, цялото на моравочерни петна — там, където под напуканата кожа се беше подула обгорената плът. Дрехите му бяха на парцали и под тях се виждаше също така ужасно обгореното му тяло — цялото в рани, по-точно една-единствена рана. Но този труп дишаше. И беше същият човек — беше онзи младеж. И когато Койцог застана над него, той отвори подутите си очи и прегракнало каза:
— Изпълних молбата ти. И ти донесох подарък.
И извади стар, нащърбен нож, отвори капачето му с подутите си пръсти и изтръска на камъка нещо дълго, нещо мърдащо, нещо, което приличаше на червей. На единия край на червея имаше извит нокът, от двете страни на който имаше мънички, едва забележими вендузи.