Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Шооран се съсредоточи, погледна Стената на Тенгер, напрегна се… и не стана нищо. Дълбоко в душата си той беше готов за това, прекалено невероятно беше съвсем скорошното му избавление и прекалено упорито мълчеше паметта му за това какво точно беше станало тогава. И все пак Шооран продължи да опитва, продължи да съсредоточава волята си и да напада студеното мълчание, но отговор нямаше. Нещо в него се беше прекършило и чудесната му и съдбовна дарба беше изчезнала. Шооран напразно се опитваше да направи нещо, размахваше юмруци, но мисълта, че вълшебната му способност няма да се върне, ставаше все по-силна и скоро се превърна в убеденост.
Накрая се предаде и тръгна обратно. Вървеше и се мъчеше да си представи как ще живее оттук нататък. Беше млад, силен и нямаше място за него. Беше разчитал на изключителността си и без да мисли много, се беше отказал от завидната длъжност на церег. И Яавдай беше изгубил по същата причина. Не знаеше какво всъщност е станало и едва ли самият Тенгер беше слязъл на оройхона да я отведе, но заминаването й несъмнено беше свързано с бившата му дарба. Да, трябваше да се върне — нямаше значение къде — и да стане сушач. Нали Койцог бе казал, че го бивало — значи можеше да отложи гибелта си поне с няколко години. Обаче защо? Ако ще е гибел, да е веднага.
Мина през последния си глупав оройхон и стъпи на мъртвия път. Вървеше и не мислеше за нищо. На света едва ли имаше човек, обикалял из огнените блата повече от него, но това вече нямаше никакво значение. Всичко беше свършило.
Победилият го далайн изхвърляше на пътя му боклуци, цели купчини. Той вървеше покрай аварите, през нойта, през пушека, през купчините кости, покрай изхвърлените на брега ълкове, които дори тук се опитваха да се впият в обущата му — какво значение имаше обаче? Вече не беше нужен на никого и не ставаше за нищо.
Далайнът тежко изпльока и две дебели ръце, целите в костени пулове, паднаха от двете му страни и му отрязаха пътя и напред, и назад. Показаха се още няколко, заизвиваха се плавно — търсеха го. Беше черен уулгуй. Беше плувал покрай брега, беше го видял и беше решил да го хване, макар че мъничкият човек изобщо не можеше да засити безбрежната му утроба. Пипалата се приближаваха, трябваше им още само секунда, за да го хванат и да го направят на смачкана вкусна топчица. За тази безкрайна секунда човек можеше да се изплаши, да побегне или — ако носи сърце на воин — да удари, та дори врагът му изобщо да не усети удара. И Шооран удари. И вложи в удара всичката си сила. Никога, дори когато беше строил оройхони, не се беше напрягал толкова силно, толкова страшно, както сега, когато вече нямаше какво и защо да пази.
И далайнът изпищя и се покри с пяна, уулгуят отлетя настрани, чудовищните му пипала се свлякоха от земята и потънаха след него в кипналите талази.
— Не успя, а!? — викна Шооран.
И хукна назад, към мястото на неуспеха и позора си.
— Върнах се! — викаше той. — Нищо ми няма, няма да ме излъжеш пак!
И далайнът се предаде и издигна земната твърд от дълбините си.
Шооран знаеше, че след преследването на Йороол-Гуй и болестта, която му беше отнела почти цялата увереност, не бива да се напряга прекалено и че два оройхона на ден сигурно са му много, но не можа да се сдържи. Пък и казва ли ти някой кое е по-опасно — да построиш втори оройхон или да тръгнеш да се връщаш през огненото блато. И той избра строенето.
Въпреки че нямаше съвсем безопасно място, четирите подредени един до друг оройхона бяха добра защита — дори да решеше да повтори набега си, Йороол-Гуй нямаше да може да се прехвърля мигновено от единия край до другия и значи, за да се спаси, Шооран трябваше да направи само няколко крачки. Така че той легна да пренощува в центъра на квадрата. Пушекът пареше гърдите му, но пък за сметка на това Йороол-Гуй не можеше да го изненада.
И въпреки изпълнения с тревоги ден, а може би точно поради това, заспа веднага. Спеше неспокойно, понеже помнеше къде е легнал, но все пък му се присъни сън. И в този сън дойде черният уулгуй и каза жално:
— Защо ме удари? И навремето не ти направих нищо лошо, и сега бях дошъл за добро.
— Това ти ли беше? — учуди се Шооран. — Но нали си мъртъв?
— Какво значение има кой е бил? Искам да ти кажа, че не трябвате да идваш тук. Защо дойде?
— Отивам при Добрите братя.
— Натам има много по-лесен път. Но ти искаш да минеш оттук, нали си илбеч. Защо обаче трябва да си илбеч?
— Трябва. Построих нови земи и хората, макар и под властта на вана, живеят мъничко по-добре.
— Това е само временно. Вие, хората, се плодите по-бързо, отколкото расте дори чавгата. Помисли за друго: светът е краен! Сега хората имат надежда, че ще се появи илбеч и ще им даде много земя. Ако застроиш целия свят, ще им отнемеш тази надежда. А ако не го застроиш, какъв е смисълът да опитваш?