Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Койцог много добре знаеше какво е това. Често, когато излизаше на сушата, Йороол-Гуй губеше някоя от ръцете си, но почти винаги ги поглъщаше, за да не ги остави на хората. Само броени щастливци, при това невероятни храбреци, бяха успявали да отсекат края на някое негово пипало и да се отърват, като избягат през синора. Защото останалите пипала почти винаги повличаха храбреците към далайна. Както и да е, досега Койцог само беше слушал за този изключително рядък жив талисман. Казваха, че докато отсеченото пипало на Йороол-Гуй мърда, на онзи, който го държи, не може да му се случи нищо лошо. И казваха също, че пипалата живеят по повече от година.
Койцог взе една клечка и внимателно напъха опасния подарък обратно в дръжката на ножа, а после погледна непознатия и видя, че той вече умира. Бързо постла жанча си, издърпа безжизненото тяло на него, превлече го под прикритието на единствения наблизо студен тесег и хукна за вода.
Йороол-Гуй идваше, размахал безбройните си ръце. Ръцете надвисваха отвсякъде: пипала с вендузи, с нокти, с разкъсващи плътта реснички. Безбройните усти мляскаха гладно, очичките в основата на ръцете и огромните главни очи го гледаха — само онова, раненото око гледаше накриво. Шооран разбираше, че този път не е успял да се измъкне и че ей сега Йороол-Гуй ще го изяде, също като безбройните безименни жертви преди него, но не можеше да се предаде просто ей така и се задърпа, опита се да стане и да побегне, изпъшка от болка и се събуди.
Видя навеса над главата си, усети топлата земя под постелката — значи беше на огнена, но суха земя. Стори му се, че си е вкъщи и че ей сега ще дойде майка му. Но вкъщи не беше така тихо, нали? И откъде се беше взела тази толкова силна болка?
Вдигна ръце пред очите си и видя, че са превързани. Старецът ли го беше превързал? Тогава защо не беше в алдан-шавара? Какво всъщност беше станало? Шооран пак се опита да седне, но пак изпъшка и падна по гръб. И изведнъж, внезапно, си спомни и кой е, и женитбата си, и несполучливия си опит да стигне до Страната на Добрите братя. Губеха му се само последните часове — не разбираше как е успял да се спаси и къде е сега.
Над него се наведе някакъв слаб човек с набраздено от стари изгаряния лице.
„Сушачът Койцог“ — спомни си Шооран.
Койцог започна да сменя превръзките на ръцете му — те бяха в рани до лактите. Намаза ги с нещо прозрачно и болката почти изчезна.
— Благодаря — прошепна Шооран.
— Аз ти благодаря — отвърна Койцог.
И вдигна пред лицето му надут рибешки мехур. Вътре беше пръстът на Йороол-Гуй — и дращеше с отровния си нокът. Шооран го гледаше и се чудеше откъде се е взел.
— Трети мехур пука вече — каза Койцог.
— Гадна твар — съгласи се Шооран.
Койцог излезе и след малко се върна с блюдо, пълно с тънко нарязано бяло месо, и каза:
— Яж. Това ще ти даде сили.
Месото намирисваше на нойт, но беше вкусно.
— Какво е това? — попита Шооран, щом го дояде.
— Опашка от парх.
— Откъде я намери? — попита Шооран и го погледна с уважение.
— Тия дни е лесно. Нали е мягмар.
— Не може да бъде! — Шооран се надигна на лакти. — До мягмара има още цели три седмици!
— Имаше… когато те намерих. — Койцог клекна до него. — Три седмици беше в несвяст. И си приказваше с Многоръкия и със стареца Тенгер. Ама така ги кълнеше, че чак изтръпвах…
— Няма защо да ги обичам — каза Шооран.
Но разбра, че дори и докато е бълнувал не е издал тайната си, и се поуспокои. Жалко, че беше изгубил цели три седмици, но щеше да навакса и да намери Яавдай.
— Значи е мягмар — каза Шооран. — Защо не си на брега тогава?
— Този мягмар не е задължително. — Койцог вдигна мехура с пипалото и му се залюбува. — Тази година празникът е доста странен. По оройхоните цари суматоха, церегите обикалят и задържат всички. Ванът пък се е затворил в покоите си и не излиза. Вместо него излезе одонтът Тройгал.
— Няма и да излезе — каза Шооран. — Аз го убих.
— Затова ли се криеш? — попита сушачът.
— Да — излъга Шооран.
— Никой няма да те намери тук. Да се идва тук хем е забранено, хем всички ги е страх да дойдат.
— Ами помощникът ти?
— Няма го вече — каза Койцог и погледна към далайна. — Лош късмет.
— Съжалявам.
— Е, нищо. Затова пък една грижа по-малко. — Койцог го зави. — Спи, сега трябва да спиш. Много да спиш.
— Не мога, трябва да тръгвам — каза Шооран и се унесе, но вече не в бълнуване, а в здрав сън.
И колкото и да не му се искаше, можа да стане от постелята чак след две седмици. Все още обаче не можеше и да мисли да тръгне на север, така че остана да живее в мъничките владения на Койцог.