Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Сушачът, като всички сушачи, беше доста странен. Сякаш нищо не го интересуваше и нищо не му трябваше. Един ден Шооран не издържа и го попита защо все пак се е преселил тук, а Койцог се усмихна и отговори:
— Все пак две седмици не работих. Откраднах ги от съдбата тези две седмици.
— Защо тогава, си искал да живееш в алдан-шавара?
— За да не се сети одонтът, че и без това съм съгласен да дойда. За да ме цени повече.
Койцог говореше с него само когато не работеше. През останалото време, край аварите, се променяше изцяло и заприличваше на голям хищен звяр — и дори само видът му караше Шооран да се отказва от мисълта да го заговаря, така че той седеше под навеса и кротуваше. Не го беше страх от опасната близост на горящия харвах, въпреки че знаеше, че навесът не може да го защити. Знаеше обаче и друго — че не бива да пречи.
Един ден обаче, когато Койцог смете в чашата последните прашинки сух харвах и се отдръпна от авара, за да си поеме дъх и да си почине, Шооран, без да мисли, отиде до суровата смес, разбърка я, бръкна, направи голяма питка и я хвърли на авара. Харвахът засъска, вдигна се кисел пушек, питката се запени по ръба, пяната стана на сух прашец… Шооран бързо го смете в чашата, после пак и пак… Усещаше, че Койцог е зад гърба му, готов за безумен опит — да му помогне, ако сбърка нещо. Никой и никога обаче не беше могъл да помогне на сушач — Койцог рискуваше безсмислено и сигурно го разбираше. Шооран също разбираше, че не може да допусне грешка, и като се стараеше да не мисли за нищо, което може да го отвлече от работата му, смиташе готовия харвах с хитиновата метличка, но питката все не свършваше и не свършваше…
Когато и последните прашинки паднаха в чашата, Шооран не разбра, че вече е свършил, и още няколко пъти бръсна горещата повърхност. И чак после ръцете му се отпуснаха и той се отдръпна от авара. Всички коремни мускули го боляха от напрежение — и той разбра, че през цялото време е чакал взрива и острите каменни късове, които да го разкъсат.
— Ловък си — похвали го Койцог. — Ставаш за сушач. Но по-добре недей. Най-добре е изобщо да няма сушачи.
— А ти защо си станал сушач? — попита Шооран. — Като те гледам, нищо не ти трябва.
— Не знам… Така съм свикнал. Пък и нищо друго не умея.
А как стана сушач?
— Като всички. Майка ми умря, баща ми също. Бях на десет, най-големият. Наследството отиде при вана и трябваше или да ида с малките на мокрото, или да стана сушач. Нали знаеш — децата не може да станат земеделци, но може да станат сушачи. Оцелява по едно на двойна дузина. Нямах избор.
— Знам — каза Шооран. — И с мен стана така. Но бях сам — и се махнах.
— Сестрите ми се омъжиха, брат ми не знам къде е — свърши разказа си Койцог, — а аз си останах сушач. Завинаги.
— Чуй ме — каза Шооран. — Утре имам работа и вечерта ще се върна, а после ще замина за дълго. Но непременно ще се върна и тогава ще дойдеш с мен да живееш другаде.
— Какво значение има къде живее човек? Сушачът си е сушач навсякъде, шаварът също е шавар навсякъде. Благодаря ти все пак. На мокрото ли имаш работа?
— Да.
— И аз така си помислих, затова ти приготвих дрехи. — Койцог измъкна отнякъде един вързоп. — На. Твоите вече за нищо не стават. Ето ти и ножа. Издялах нова дръжка, старата не струваше. И ризницата ти е тук. Оправих я, колкото можах.
Шооран развърза вързопа и извади ризницата. Беше като нова — живият косъм лъщеше на гладки вълни.
— Пък каза, че не си можел нищо — засмя се Шооран. — Благодаря. И гледай да оцелееш, докато се върна.
— Интересна плетка — каза Койцог и кимна към ризницата. — Не бях виждал такава.
— Така ги правят в Земята на старейшините.
Койцог помълча, после замислено каза:
— Значи си оттам.
— Не — каза Шооран. — Оттам беше майсторът, който я е направил. Аз… — И въздъхна.
— Разбирам — каза Койцог. — Не ми казвай.
На другия ден сутринта, по-точно още през нощта, Шооран тръгна. Мина по сухата ивица още по тъмно и на разсъмване вече беше излязъл на мъртвия път. Вървеше бързо, дишаше през гъбата пред лицето си и не мислеше нито за пушека, нито за черните уулгуй, които можеха да дебнат тук плячката си. Залогът беше прекалено голям, за да го е страх от черни уулгуй.
За два часа стигна до мястото, където го беше гонил властелинът на далайна. Нищо вече не напомняше за случилото се. Аварите димяха, нойтът лъщеше, далайнът се полюшваше равномерно, а на опустошения оройхон незнайно как се беше завъдил живот — най-различен живот.