Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
— Благодаря, че ме поканихте на вашата маса — изрече тя не толкова за тях, колкото за Рейн и Докс.
— Моля, моля — намеси се Големия Лю и посочи скамейката.
Дилайла седна срещу Куро и по диагонал срещу Ямаото, а китаецът се настани до нея.
Киоко се поклони и си тръгна. Дилайла се усмихна и си помисли: „Започваме“.
37.
Като разбрах за напредъка на Дилайла в клуба, бях едновременно доволен и разтревожен. Доволен, че при новия развой на събитията тя можеше да докладва точно за позицията на Ямаото. Но разтревожен, че е по-близо до него, отколкото трябваше. Определено бе загубила свободата да маневрира. Вярно, можеше да се извини и да отскочи до тоалетната, но ако нещо я задържеше по пътя? Или ако Големия Лю решеше да я придружи, за да си поговори с нея насаме, може би дори да й пусне ръка? Имаше десетки възможности този неочакван развой да ни създаде проблеми.
Всъщност вече ги бе създал, защото Дилайла не можеше повече да говори свободно и да ни дава информацията за положението, която очаквах. Справяше се добре и ни подаваше сведения под формата на разговор със събеседниците си, но не можеше да излиза извън определени граници.
Е, тя знаеше къде е Ямаото в момента и можеше скоро да ми съобщи. Междувременно исках да задвижим нещата.
— Дилайла — казах, — сега ще залостя аварийния изход на общата зала. Ще използваме вратата в мазето, както е според плана. Ако си съгласна, изкашляй се.
Тя се изкашля.
— Добре — продължих. — Тръгвам. Ще се обадя пак след няколко минути.
Взех единия лост и тръгнах. Бях облечен с тъмносин костюм, синя риза и тъмносиня вратовръзка. Комбинацията от тъмни цветове не е връх на елегантността, но сега облеклото ми служеше на две цели. Навън щеше да убеди всекиго, че съм почтен и заможен гражданин, носещ може би нещо за изхвърляне. Разбира се трябваше да прикривам от наблюдатели дясната си страна, за да не разваля това впечатление с издутината от кобура с пистолета със заглушител, но при слабо осветление никой нямаше да забележи. А по-късно, в клуба, с тъмните дрехи щях да бъда много по-малко забележим сред мрака. Кларковете с гумена подметка на краката ми никога не биха застрашили законодателите на модата в областта на обувките, но бяха стабилни и безшумни като маратонки. И удобни.
В края на уличката спрях да огледам и да се ослушам — пълно спокойствие, — после се промъкнах зад сградата. Опрях края на лоста в една от пролуките между бетонните плочи на пътеката, после внимателно притиснах другия край към вратата на височина около метър. Изпробвах различни ъгли и посоки, докато лостът се намести идеално, после го натиснах надолу, за да се залости. Опитах да го издърпам, но желязото не помръдна. Добре. Тръгнах обратно към позицията си.
— Аварийният изход е блокиран — рекох в микрофона. — Сега всичко зависи от теб. Очаквам твоя сигнал. Ако ме чуваш, изкашляй се и ще бъда в готовност.
38.
Докато Дилайла седеше с Големия Лю, Куро и Ямаото, цяла върволица сервитьорки донесе горещи влажни кърпи, някакви непознати за нея закуски и бутилка шампанско „Тетинже“. Куро разговаряше със сервитьорките на японски. Дилайла се преструваше, че и английският на мъжете е почти също тъй неразбираем за нея.
— Е — попита я Големия Лю, докато им наливаха шампанско, — какво мислите за „Шепот“?
— Да шепнем? — отвърна тя със смутена усмивка.
Ако си разиграеше ролята както трябва, щяха да решат, че не само не знае английски, но е и глуповата, а винаги е желателно да бъдеш подценяван от хората, които манипулираш.
— Говоря за клуба — обясни Големия Лю със снизходителна усмивка и размаха ръка наоколо.
— А, разбира се! Клуб… много красив, да.
Сервитьорката сложи бутилката шампанско в сребърната кофичка с лед върху масата, поклони се и отстъпи назад. Ямаото вдигна чашата си.
— Е, за добрите сделки. Всички се чукнаха и отпиха.
Дилайла чу в ухото си гласа на Рейн да обяснява, че вратата е залостена и трябва да се изкашля, ако го чува. Изкашля се.
Хвърли поглед из залата. Наздравицата и очевидното добро настроение на компанията не бяха успокоили телохранителите в съседното сепаре, които все още седяха като на тръни. Рейн искаше да действат веднага, но тя реши, че при това напрежение на охраната, ако лампите в залата угаснеха, можеха да последват неочаквани действия. По-добре би било да им дадат малко време да се отпуснат, преди да се случи нещо необичайно. Дилайла реши да изчака съвсем малко. Когато тревогите им се уталожеха, щеше да отскочи до тоалетната, да съобщи на Рейн, че идва, и да го пусне, след като токът изгасне.