Пътят на кралете (том I)

— Е как тогава се натъкна на него? — попита един, почесвайки се по брадичката. Тоок беше пътуващ работник, местеше се от град на град. Да показва Сет беше един от способите му за бързо сприятеляване.

— А, това е цяла история — рече Тоок. — Ой пътува из планините долу на юг, нали ги знаете, и Ой чува тоя странен вой. Не беше просто вятърът, разбирате ли, и…

Разказът беше пълна измислица; предишният господар на Сет — фермер от едно близко село — го беше продал на Тоок за торба семена. Фермерът го беше получил от един пътуващ търговец, който се беше сдобил с него от някакъв каменоделец, който на свой ред го беше спечелил при незаконна хазартна игра. Преди него имаше десетки други.

В началото простите тъмнооки се радваха на такава новост. Робите бяха прекалено скъпи за тях, да не говорим за паршите. Така че да можеш да се разпореждаш с някого като Сет беше съвсем необикновено. Той чистеше подовете, режеше дърва, помагаше в полската работа и мъкнеше товари.

Но те винаги се отърваваха от него. Може би долавяха истината — че той беше способен на толкова много неща, които те не дръзваха да поискат. Едно беше да притежаваш собствен роб. Но когато този роб приказваше като светлооките и знаеше повече от тебе? Това ги караше да се чувстват неловко.

Сет опитваше да играе ролята, мъчеше се да действа по-нескопосно. Какво щяха да кажат тези хора, ако знаеха, че мъжът, който изпразва нощните им гърнета, е Мечоносец и Повелител на стихиите? Бягащ по вятъра — като Сияйните от миналото? В мига, когато призовеше своя Меч, очите му се превръщаха от тъмнозелени в светли, почти светещи, сапфирени — неповторимо въздействие на неговото лично оръжие.

Най-добре никога да не узнаят това. Сет тържествуваше от това похабяване; всеки ден, в който го караха да чисти и да копае, вместо да убива, беше победа. Онази вечер от преди пет години още го преследваше. И по-рано му беше заповядвано да убива — но винаги тайно, тихо. Никога дотогава не беше получавал такива целенасочено ужасни нареждания.

Убивай, руши и си проправи път към краля. Нека те видят да правиш това. Остави свидетели. Ранени, но живи…

— … и точно тогава той се закле да ми служи, докато съм жив — завърши Тоок. — С мене е оттогава.

Слушателите му се обърнаха към Сет.

— Вярно е — рече той, както му беше заповядано по-рано. — Всяка дума от казаното е вярна.

Тоок се усмихна. Не се чувстваше неудобно от Сет; явно смяташе подчинението му за нещо естествено. Може би затова щеше да остане негов господар по-дълго от другите.

— Добре — рече Тоок. — Ой трябва да върви. Трябва да тръгна утре рано. Много места за гледане, много пътища за преброждане…

Обичаше да се мисли за опитен пътешественик, макар — доколкото Сет разбираше — той просто обикаляше в широк кръг. В тази част на страната Бав имаше множество малки мини и следователно — селца. Тоок вероятно беше идвал тук преди години, но мините привличаха много временни работници. Нямаше вероятност да го запомнят, освен ако някой не обърнеше внимание на страшно разкрасените му истории.