Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Болеше го много по-малко, отколкото би трябвало, всъщност само подпирането на лакти го изтощаваше. Той се отпусна отново по гръб на пясъка и се загледа в яркосиньото небе.
— И четиримата сте напълно прави.
Езикът на Айдър тръгна нагоре по бедрото му.
— Ау — засмя се Глокта, — гъделичкаш ме! — Какво удоволствие, помисли си, да бъдеш изяден от такава красавица. — Малко по-наляво — измърмори и притвори очи, — още малко наляво…
Глокта подскочи и седна в леглото. Гърбът му беше стегнат като опънат лък. Под влажния чаршаф болният му крак силно трепереше. Остатъците от мускула му бяха станали на камък и изгаряха от болка. Захапа долната си устна, за да не изкрещи, изхърка няколко пъти през носа и лицето му се изкриви от напрежение.
Точно когато изглеждаше, че кракът му ще се пръсне, мускулът изведнъж се отпусна. Глокта се тръшна отново по гръб във влажното легло и остана да лежи задъхан. Проклети сънища. Разтрепери се, болеше го цялото тяло. Беше отпаднал и плувнал в студена пот. Намръщи се — в стаята се разнесе странен шум. Свистене, съскане като нахлул вятър. Какво е това? Бавно и много внимателно се претърколи настрана и се надигна от леглото. Закуцука до прозореца и погледна навън.
Сякаш целият град беше изчезнал. Пред прозореца на стаята му се бе спуснала сива пелена, откъсваше го напълно от околния свят. Дъжд. Едрите капки се пръскаха в перваза и се превръщаха в облак от ситни капчици, които нахлуваха в стаята и мокреха завесите и килима под прозореца. Студената пара полепна приятно по потната кожа на Глокта. Дъжд. Изобщо беше забравил за съществуването му.
В далечината проблесна светкавица. Силуетите на високите кули на Великия храм се очертаха за секунда на фона на сивата пелена на дъжда, после тъмнината ги погълна обратно под съпровода на гръмотевицата. Глокта протегна ръка навън и усети хладните капки по кожата си. Странно, непознато усещане.
— Гледай ти — рече тихо.
— Да, първият дъжд.
Глокта почти си глътна езика, докато рязко се извръщаше. Залитна и се вкопчи в мокрите камъни на перваза на прозореца. В стаята беше тъмно като в рог, не можа да определи откъде беше дошъл гласът. Въобразявам ли си? Буден ли съм, или още сънувам?
— Величествен момент. Сякаш светът се възвръща към живот.
Сърцето на Глокта спря. Гласът беше на мъж, плътен и дълбок.
Така ли звучи гласът на онзи, който е отвлякъл Давуст? Онзи, който сега е дошъл за мен?
Нова ярка светкавица освети стаята. На пода, седнал с кръстосани крака на килима, седеше мъж. Възрастен чернокож мъж с дълга коса. Между мен и вратата е. Няма как да го заобиколя, дори и да можех да тичам. Светлината изчезна така бързо, както се и появи, но образът на мъжа остана запечатан, сякаш прогорен в очите на Глокта. Небето се разцепи от грохота на гръмотевицата. Никой няма да чуе отчаяните ми викове за помощ, даже ако някого го е грижа за мен.
— Кой си ти? — гласът на Глокта беше изтънял от ужас.
— Казвам се Юлвей. Няма от какво да се безпокоиш.
— Да не се безпокоя? Мамка му, сигурно се шегуваш?
— Ако исках, щях да те убия в съня ти. Е, но щях да оставя труп.
— Каква утеха. — Мислите на Глокта препускаха. Оглеждаше се трескаво за нещо, което да му свърши работа. Може и да успея да стигна до някой от декоративните буркани за чай на масата. Едва се сдържа да не се разсмее. И какво? Ще му предложа чаша чай, така ли? Не разполагам с нищо, с което да се бия, дори и да имах силите да го направя. — Как влезе тук?
— Имам си начини. С тяхна помощ успях да измина целия път от Шафа дотук, минах през войската на гуркулите и влязох в града, без никой да ме забележи.
— Ами можеше и просто да почукаш.
— Чукането на врати не ти гарантира, че ще влезеш.
Глокта напрягаше очи в тъмнината, но виждаше само неясните сиви очертания на мебелите и светлите арки на другите прозорци. Отвън дъждът продължаваше да плющи по перваза и да съска по покривите на околните сгради. Тъкмо когато се чудеше дали това вече не е краят на съня му, пак чу същия глас.
— Наблюдавах гуркулите. Правя го от дълги години. Такава е отредената ми задача. Моето покаяние за ролята ми в разкола, който доведе до разцеплението на моя орден.
— Орден ли?
— Орденът на магусите. Аз съм четвъртият от дванайсетте чираци на Ювенс.
Магус. Можеше да се досетя. Точно като онзи плешив Баяз, който си вре носа навсякъде и от когото не успях да измъкна нито един отговор, само стигнах до нови въпроси. Сякаш си нямам достатъчно грижи с политиката и предателството, ами сега и тези митове и суеверия. Е, ако не друго, поне ще избутам и тази нощ може би.