Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Имаме запаси в изобилие, началник, точно както заповядахте.
— Искам да построите стена зад доковете и покрай брега. Колкото може по-висока, по-здрава и във възможно най-кратки срокове. Рано или късно гуркулите може да опитат да влязат оттам.
Генералът изгледа рояка от войници, който прииждаше по суша, след това извърна поглед към спокойствието, което цареше на доковете, после пак погледна към провлака.
— Но не смятате ли, че заплахата откъм сушата е малко по-… сериозна? Гуркулите не разбират от мореплаване и при всички положения нямат нищо, което дори да се нарече флот…
— Времената се менят, генерале. Светът се мени.
— Разбира се. — Генералът се обърна да говори със заместниците си.
Глокта докуца до парапета и застана до Коска.
— Каква е числеността им според вас?
Стириянецът почеса лющещия се обрив на шията си.
— Пет знамена. Пет имперски легиона и още много зад тях. Съгледвачи, работници, нередовна войска от целия Юг. Колко точно… — примижа към слънцето и устните му се размърдаха, сякаш пресмяташе наум някаква сложна сметка. — Мамка му, много са. — Надигна бутилката и изсмука последните капки от съдържанието й. Замахна и я запрати към напредващата войска. За момент стъклото проблесна във въздуха и после се пръсна в сухата земя оттатък канала. — Виждате ли онези каруци?
Глокта погледна през далекогледа. Наистина зад войниците имаше нещо като размазана в далечината тъмна ивица от големи талиги. Не се виждаше добре от трептящата мараня и облаците прах от хилядите маршируващи крака. Естествено, войската се нуждае от провизии, но, от друга страна… Той забеляза няколко стърчащи дървени греди, приличаха на крака на паяк.
— Обсадни машини — избърбори под носа си Глокта. Точно както каза Юлвей. — Вземат на сериозно нещата.
— Е, вие също. — Коска скочи на една от бойниците и започна да разкопчава колана си. Миг по-късно до ушите на Глокта достигна шуртенето на пикнята му в основата на стената. Наемникът се извърна през рамо и се ухили. Соленият вятър развя изтънялата му коса. — Всички са се заели на сериозно с нещата. Трябва да говоря с магистър Айдър. Бих казал, че съвсем скоро ще започна да получавам онези допълнителни пари, които ми се полагат в случай на битка.
— И аз така мисля. — Глокта свали далекогледа. — И със сигурност ще си ги заслужите.
Слепец води слепеца
Първия магус лежеше по гръб, сгърчен между балата със сено за конете и бурето с вода, с подпъхнато под главата му навито въже вместо възглавница. Логън никога досега не го бе виждал така стар, изпит и изнемощял. Дишаше на пресекулки и едва доловимо. Кожата му беше пребледняла и на петна, изопната върху костите на лицето и покрита с едри капки пот. От време на време потреперваше, сгърчваше се и промърморваше неразбираемо, а клепачите му подскачаха, все едно сънуваше кошмар.
— Какво стана?
— Всеки път, когато използваш Изкуството, заемаш от Другата страна — отвърна Кай, без да вдига очи от господаря си, — а каквото си заел, трябва да се върне. Винаги има рискове дори за истинския майстор. Какво високомерие — да се опитваш да промениш света със силата на мисълта си. — Устните му се извиха в усмивка. — Сигурно е заемал прекалено често. Веднъж докоснеш ли долния свят, завинаги губиш частица от себе си…
— Губиш я? — попита Логън и надникна към треперещия старец в каруцата.
Не му харесаха думите на Кай. Положението им беше тежко, намираха се насред необятна пустош и нямаха никаква представа накъде да поемат.
— Помисли си само — прошепна чиракът. — Първия магус лежи безпомощен като пеленаче. — Положи внимателно ръка върху гърдите на господаря си. — Животът му виси на косъм. Сега дори аз мога с немощна ръка… да го убия.
— Че защо ти е да го правиш? — намръщи се Логън.
Кай вдигна очи и тъжно се усмихна.
— Че защо му е въобще на някой да го прави? Просто казвам. — Той отдръпна ръката си от Баяз.
— Колко дълго ще остане така?
Чиракът се облегна назад и се загледа в небето.
— Няма как да се каже. Може часове, може и завинаги.
— Завинаги ли? — изскърца със зъби Логън. — Какво ще стане с нас тогава? Ти знаеш ли къде отиваме? Защо отиваме там? Или какво ще правим, като стигнем там? Да се връщаме ли сега?
— Не. — По лицето на Кай се изписа непреклонна решимост. Логън никога не го бе виждал такъв. — Враговете ни са зад нас. По-опасно ще е да се върнем. Продължаваме.
Логън замижа и разтърка очи. Беше изморен, насинен, гадеше му се. Прииска му се да бе попитал Баяз за плановете му, когато имаше тази възможност. Прииска му се изобщо да не бе напускал Севера. Можеше вече да е потърсил разплата от Бетод и да е мъртъв, но поне щеше да е на място, което познава, и от ръката на хора, които разбира.