Джентълмени и играчи

Е, права е: идиотът Лайт със сигурност е съсипал досието си заради тази нелепа история в града. Изи е поредният заменим Костюм, Мийк всеки момент ще си подаде оставката.

— А Кийн?

— Почти не сме говорили.

— А би трябвало. Той е местно момче. Имам чувството, че ще си допаднете.

Казах ви, че ставам сантиментален. Не ме бива за тези неща, но в госпожица Деър има нещо, което ме подтиква към откровеност. Млад Дракон, ако изобщо разбирам от това (макар и далеч по-привлекателна от повечето Дракони, които съм виждал): установявам, че не ми е трудно да си я представя след трийсет или четирийсет години — нещо близко до Маргарет Ръдърфорд в „Най-щастливите дни от живота ти“, малко по-стройна, но със същото присмехулно изражение.

Лесно е да попаднеш в капана, знаете ли: „Сейнт Осуалдс“ живее по други закони, различни от тези навън. Една от разликите е времето, което тук минава много по-бързо, отколкото другаде. Погледнете ме: скоро ще стана центурион, а когато се погледна в огледалото, виждам същото момче, което винаги съм бил, сега побеляло, с торбички под очите и характерния, макар и по-трудно различим вид на стар клоун.

Опитах се — и не успях — да кажа част от тези неща на Даян Деър. Но вече наближавахме къщата ми, дъждът беше спрял и аз я помолих да ме остави на ъгъла на „Дог Лейн“, като обясних, че искам да погледна оградата си, за да се уверя, че инцидентът с графитите е бил единичен случай.

— Ще дойда с вас — каза тя и спря до бордюра.

— Няма нужда — отвърнах аз, но Даян настоя и аз с ирония осъзнах, че тя се безпокои за мен — отрезвяваща, но приятна мисъл. И може би имаше основание, защото още щом свихме в улицата, аз го видях — беше прекалено голям, за да го пропусна: не просто надпис, а портрет в цял ръст, изобразяващ ме в най-ярки цветове с мустаци и свастики.

В първата минута просто го гледахме. Боята изглеждаше почти суха. После ме обзе гняв: неукротим, безмълвен гняв, какъвто съм изпитвал не повече от три-четири пъти за цялата си кариера. Аз го излях по типичния англосаксонски маниер, забравил изисканите латински фрази. Защото знаех кой е виновникът, този път нямах никакви съмнения.

Още преди да съм забелязал малкия продълговат предмет в сянката на оградата, аз разпознах стила. Беше същият като на карикатурата, която бях свалил от таблото за съобщения в класната си стая — рисунката, която според мен бе дело на Колин Найт.

— Найт? — повтори госпожица Деър. — Но той е тих като мишка.

Мишка или не, знаех, че е той. Впрочем момчето имаше мотив: мразеше ме, а подкрепата на майка му, на директора, на вестниците и бог знае още на кого му беше вдъхнала дързост и кураж. Вдигнах продълговатия предмет от земята. Невидимият показалец отново ме бодна в гърдите, почувствах как кръвта пулсира в слепоочията ми и гневът пълзи по вените ми като смъртоносен опиат, лишавайки света от пъстротата му.