Джентълмени и играчи
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Джентълмени и играчи». Краткое содержание книги:
— Аз не пътувам с автобус, сър — каза Найт. — Майка ми идва да ме вземе. Напоследък са се навъдили всякакви перверзници.
Старая се да бъда обективен. Наистина. Всъщност дори се гордея с това — с честността си, с обективната си преценка. Може да съм строг, но винаги съм справедлив, никога не заплашвам с нещо, което не бих изпълнил, не давам обещания, които не бих спазил. Момчетата го знаят и повечето от тях ме уважават за това, старият Квазимодо знае какво прави, той не оставя емоциите да се намесват в работата му. Поне така се надявам, с напредването на годините ставам все по-сантиментален, но не мисля, че това някога ми е пречило да изпълнявам задълженията си.
В кариерата на всеки учител обаче има моменти, когато обективността изчезва. Като гледах Найт, който продължаваше да седи с наведена глава и очите му да се щурат нервно насам-натам, отново си спомних за това. Нямам доверие на Найт; истината е, че у него винаги е имало нещо, което ме дразни. Знам, че не е редно, но дори учителите са човешки същества. И ние имаме своите предпочитания. Така е, разбира се, но трябва да избягваме несправедливостта. И аз се опитвам, но осъзнавам, че в малкия ми клас Найт не е на мястото си, като Юда, като жена на борда на кораб, онзи, който винаги прекалява, който бърка хумора с грубостта, шеговитостта със злобата. Намусен, самонадеян малък нахалник, който обвинява всички, освен себе си за своята неадекватност. Въпреки всичко аз се държа с него така, както и с останалите, дори проявявам снизходителност, защото си давам сметка за слабостта си.
Но днес в поведението му има нещо, което ме смущава. Сякаш знае някаква нездрава тайна, която едновременно му доставя удоволствие и го поболява. Наистина изглежда болен въпреки надутия си вид: по бледото му лице е избило акне, по кестенявата му коса се забелязват наченки на омазняване. Тестостерон най-вероятно. Въпреки всичко не мога да се отърся от мисълта, че момчето знае нещо. Със Сътклиф и Алън-Джоунс бе достатъчно само да попитам, за да получа информацията (каквато и да е тя). Но с Найт…
— Случило ли се е нещо днес в часа на господин Грахфогел?
— Какво, сър? — Лицето на Найт бе предпазливо безизразно.
— Чух викове — казах аз.
— Не от мен, сър — отговори Найт.
— Не. Разбира се, че не.
Беше безполезно. Найт никога нямаше да ми каже. Аз свих рамене и излязох от Камбанарията на път за езиковата катедра, където щеше да се състои първият ни катедрен съвет за този триместър. Казах си, че Найт може да почака. Поне до утре.
Джери не беше на съвета. Всички други бяха там, което още повече затвърди съмнението ми, че колегата ни се е разболял. Джери никога не пропуска съвет, обича вътрешния инструктаж, пее енергично на училищните сборове и винаги се подготвя за тези неща. Днес го нямаше и когато споменах на доктор Дивайн за отсъствието му, отговорът беше толкова хладен, че изобщо да не бях питал. Предположих, че още се цупи заради стария ми кабинет, но в поведението му като че ли имаше нещо повече от обикновено неодобрение и по време на съвета аз с тревога прехвърлях в ума си всички дреболии, с които бих могъл да предизвикам стария идиот. Може да не знаете, но аз съм доста привързан към него въпреки костюмите му и всичко останало: той е една от малкото константи във вечно изменящия се свят, а напоследък броят им съвсем е намалял.
Съветът мина в разправии между Пеърман и Скуунз относно достойнствата на различните изпитни комисии, доктор Дивайн — ледено невъзмутим и почтителен, Кити — необичайно унила, Изабел — погълната от ноктите си, Джеф и Пени Нейшън — заели еднакви пози „мирно“ като близнаци, а Даян Деър — заинтригувана от всичко до такава степен, сякаш катедрените съвети бяха най-пленителното нещо на света.
Когато съветът свърши, беше вече тъмно и училището бе пусто. Дори чистачите си бяха отишли. Само Джими бавно и усърдно движеше машината за лъскане на паркета в долния коридор.
— Скоро работата ти ще намалее — казах аз. След уволняването на Фалоу Джими бе поел всички портиерски задължения и не му беше леко. — Кога започва новият човек?
— След две седмици — отговори Джими с широка усмивка на кръглото си лице. — Казва се Шатълуърт. Привърженик на „Евертън“. Въпреки всичко сигурно ще се погаждаме добре.
Аз се усмихнах.
— Значи ти самият не си кандидатствал за работата.
— Не, шефе — Джими поклати глава. — Много е тежка.
Когато излязох на паркинга, валеше като из ведро. Колата на Обединените нации вече потегляше. Ерик няма кола — зрението му е слабо, а и живее на две крачки от училището. Пеърман и Кити бяха още в кабинета и проверяваха контролни — откакто жена му се разболя, Пеърман много разчита на Кити. Изабел Тапи освежаваше грима си — бог знае колко време щеше да й отнеме — а знаех, че не мога да очаквам доктор Дивайн да ме закара.