Джентълмени и играчи
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Джентълмени и играчи». Краткое содержание книги:
Впрочем има други, по-важни неща от един скъсан пуловер. Досадният Лайт е изгубил шофьорската си книжка, или поне така казва Кити, в резултат на някакъв инцидент в града през почивните дни. Има и друго, разбира се, но принудителното ми стоене в Камбанарията почти през целия ден не ми позволи да се осведомя за слуховете в Стаята на учителя и отново ми се наложи да разчитам на учениците за повече сведения.
Както обикновено обаче, клюките се бяха разпространили из цялото училище. Едни твърдяха, че Лайт е бил арестуван за превишена скорост. Други — че е превишил десет пъти законното ограничение за алкохол, трети — че когато са го спрели, в колата му е имало ученици от „Сейнт Осуалдс“, един от които дори е седял зад волана.
Трябва да призная, че отначало това изобщо не ме развълнува. От време на време се появяват учители като Лайт — арогантни глупаци, успели някак да излъжат системата и да влязат в училище с мисълта, че са намерили лесна работа с дълги отпуски. Като правило тези учители не се задържат дълго. Ако не учениците, нещо друго ги довършва и всичко продължава постарому.
С напредването на деня обаче започнах да си давам сметка, че тук става нещо повече от глупавата случка с Лайт. Класът на Джери Грахфогел беше необичайно шумен, по време на свободния си час аз надникнах в стаята и видях повечето момчета от 3С, включително Найт, Джаксън, Андертън-Пулит и обичайните заподозрени, да разговарят помежду си, докато Грахфогел гледа през прозореца с такава отвлечена тъга, че с мъка потиснах инстинкта си да се намеся и просто се върнах в своята класна стая.
Когато влязох, Крис Кийн ме чакаше.
— Случайно да съм забравил бележника си тук? — попита той, щом ме видя. — Малък, с червена подвързия. Записвам вътре идеите си.
Стори ми се, че изглежда неспокоен и като си спомних някои от записките в бележника му, разбрах защо.
— В края на миналия триместър намерих бележник в стаята на учителя — казах му аз. — Мислех, че сте си го взели.
Кийн поклати глава. Зачудих се дали да му кажа, че съм надзърнал вътре, но като видях смутеното му изражение, реших да не го правя.
— Нещо във връзка с уроците ли? — попитах невинно.
— Не точно — отговори Кийн.
— Попитайте госпожица Деър. Тя също преподава в тази стая. Може да го е видяла и да го е преместила.
Това като че ли обезпокои Кийн. И как не — предвид съдържанието на малкия бележник… Все пак той достатъчно хладнокръвно каза:
— Няма проблем. Сигурен съм, че рано или късно ще изскочи отнякъде.
Като се замисля, през последните седмици нещата имат свойството да изчезват. Писалките например; бележникът на Кийн, кредитната карта на Роуч. Такива неща се случват от време на време, портфейл — разбирам, но не проумявам защо му е на някого да краде стара юбилейна чаша на „Сейнт Осуалдс“ или дневника на моя клас, който все още не се е появил, освен просто за да ме ядоса: ако е така, наистина успява. Запитах се колко други малки и незначителни неща са изчезнали напоследък и дали между тези изчезвания няма някаква връзка. Казах го на Кийн.
— Е, това е училище — каза той. — В училищата постоянно нещо изчезва.
Може би, помислих си, но не и в „Сейнт Осуалдс“.
Видях как Кийн се усмихна иронично на излизане от стаята, сякаш бях произнесъл мисълта си на глас.
В края на часовете се върнах в стаята на Грахфогел с надеждата да разбера какво го мъчи. Джери е посвоему свестен човек, не го бива много за преподавател, но е истински академик, който обича предмета си, затова не ми беше приятно да го виждам така посърнал. Но към четири часа, когато подадох глава през вратата на класната му стая, не го заварих там. Това беше доста необичайно: Джери обича да остава след часовете, да работи на компютрите или да подготвя безкрайните си нагледни пособия и със сигурност за пръв път се случваше да оставя стаята си незаключена.
Някои от моите момчета продължаваха да седят на чиновете си и да преписват нещо от дъската. Не се учудих да видя Андертън-Пулит, винаги прилежен, и Найт, усърдно навел глава, но на лицето му се мъдреше самодоволна усмивка, която ми подсказваше, че е забелязал присъствието ми.
— Здравей, Найт — казах аз. — Господин Грахфогел каза ли дали ще се връща?
— Не, сър. — Гласът му беше безцветен.
— Мисля, че си тръгна, сър — каза Андертън-Пулит.
— Разбирам. Е, момчета, съберете си нещата колкото може по-бързо. Не искам никой от вас да изпусне автобуса.