Портата на дявола

Ударът го разтърси, но той не изгуби самообладание и веднага се задейства.

Все още окован за дръжката на „Баракуда”, Кърт изви тялото си извън подводницата, като риташе и се издърпваше. След секунди видя Джо да прави същото, следваше го, както се бяха разбрали.

Единствената им надежда беше да създадат въздушен мехур, в който да дишат, докато осъществят останалата част от плана. И единственият начин да направят това, бе да преобърнат подводницата и да оставят кислородът да изтече от бутилките с компресиран въздух в нея.

Тогава вътрешната секция на кокпита щеше да послужи като преобърнато ведро, пълно с въздух за него и за Джо.

Но единственият проблем беше, че макар подводницата да бе паднала с носа надолу, тежестта ѝ бе концентрирана в предната половина, където бяха всички основни системи – двигателят, батериите и витлото. А въпреки че тя бе ударила океанското дъно почти вертикално, на нос, вече започваше да пада назад.

Единствената сила, която я задържаше, бяха усилията на Кърт и Джо, но те щяха да отслабнат за по-малко от минута.

Кърт риташе усилено и дърпаше. Усещаше как дробовете му започват да горят. Ако можеха да изтеглят поне на няколко сантиметра подводницата от вертикалата, тежестта ѝ щеше да им помогне.

Като впрегна всичките си сили, той заби крака в тинята и ги вкопа в нея. Левият се плъзна по дъното и се удари в един камък, който му даде известна опора.

Този път, когато дръпна, опашката на подводницата помръдна и започна да пада към него. Дръпна отново, опря и двата си крака на камъка и натисна с цялата си тежест.

Найсетне носът се плъзна назад и опашката падна към тях, а Кърт трябваше да се гмурне вътре, за да не бъде ударен от крилото. Подводницата падна накриво и се подпря под ъгъл от трийсет градуса на съсипания капак на кокпита.

Не беше идеално, но пък щеше да свърши работа и можеше да смятат, че първата част от плана е успешна. Но дробовете им вече пищяха за въздух, а главите им бумтяха. Нуждаеха се от въздух незабавно, иначе всичко беше загубено.

Нито Кърт, нито Джо можеха да достигнат ключа за бутилките с оковани ръце, но пък можеха да опитат с крака. Кърт се протегна към панела, насочи върха на пръстите си и натисна ключа за кислорода веднъж, после отново.

Нищо не се случи и той усети как движенията му стават все по-слаби и некоординирани. Едва се удържаше да не отвори уста, за да поеме дъх. Опита отново, сигурно бе уцелил ключа за светлините, защото всичко внезапно потъна в мрак, после светна отново.

Сега краката и ръцете му тежаха като олово и той не можеше да ги накара да сторят каквото искаше. Умът му започна да играе номера, защото подсъзнанието шепнеше: „Откажи се”.

Тази мисъл го вбеси и той се насили да направи още един опит, като напрегна с последни сили мускулите си. Преди да е помръднал обаче в кабината се появи внезапна струя мехурчета.

В началото Кърт видя само турбуленцията, но когато мехурчетата започнаха да изпълват обърнатата кабина, над него се оформи въздушен джоб, точно където беше мястото за краката, ако подводницата бе в нормално положение. Той извъртя тялото си, протегна врат и пъхна лице в бързо оформящото се убежище.