Портата на дявола

– Браво, Джо!

– Е, не се получи много естестично – отвърна Джо. – Но пък не е предвидено за кърпене на подводница под вражески обстрел.

– На мен ми прилича на произведение на изкуството – каза Кърт, като се опитваше да види нещо през цапаницата и да разбере къде са моторниците. Беше сигурен, че пак приближават.

– В следващия си живот ще работя в монтажен екип на НАСКАР.

– Нека се опитаме да удължим малко настоящия си живот – каза Кърт. – Можеш ли да измислиш начин да се свържем с „ Арго”?

Възцари се тишина. И двамата мислеха усилено. Кърт определено не можа да измисли нищо.

– Можем да им пратим мейл – обяви Джо.

– Мейл ли?

– Е, не точно, но можем да им изпратим съобщение по информационната връзка. То отива до сателит и после се връща обратно. Щом някой види, че телеметричното оборудване се включва, ще го получат.

Кърт се зачуди дали е възможно е това. Представи си как екраните на телеметрията се включват, но няма кой да ги види. Определено нямаше причина да ги наблюдават точно сега.

– Нещо друго?

– Или това, или можем да поплуваме до Санта Мария и да използваме семафори – каза Джо.

– Точно това си мислех. Включвай телеметрията и кажи когато си готов.

– Ще ми трябват трийсет секунди на повърхността, за да хвана сателита.

– Не мисля, че ще имаме толкова много – каза Кърт. И сякаш в потвърждение на думите му той видя как една от лодките идва към тях, този път не бързаше, по-скоро се движеше с тяхната скорост и успоредно на курса им. Втората правеше същото, но от другата страна и по-назад.

Кърт зави силно вляво в посока към подводното гробище. Лодките го последваха.

– Те ни виждат, стари мой приятелю – отбеляза Джо.

– Ние сме като умираща риба, която оставя следа от кръв – каза Кърт, мислеше за мехурчетата, които сигурно излизат от подводницата.

Странен разтърсващ звук стигна до тях и Кърт видя струи във водата над подводницата. Предположи, че преследвачите им стрелят във водата с пушките си. Не беше голяма опасност, но пък бе още един знак колко безнадеждна е ситуацията.

Може би трябваше да слязат по-дълбоко.

Той наклони носа с няколко градуса надолу.

Дълбокомерът показа четири и половина, после пет метра, а после…

Прас!

Едната кръпка се откъсна и в кабината нахлу струя вода.

Джо удари кръпката обратно и започна да я лепи отгоре, а Кърт издигна пак подводницата и я изравни на три метра дълбочина. Промени отново курса, но без полза.

– Те вероятно са с онези слънчеви очила „Мауи Джим” – каза Джо. – Нали се сещаш, дето с тях можеш да видиш риба във водата?

Кърт се чувстваше като риба в буркан. Или пък като кит, който е преследван от две лодки с китоловци. Рано или късно щяха да излязат на повърхността, ако не за да изпратят съобщение, то просто, за да оцелеят.

Въпреки усилията на Джо подводницата бавно поемаше вода, не само от дупките от сачмите в капака, но и от повреди на други места. Отделения, които обикновено бяха непромокаеми, сега се пълнеха с вода.