Портата на дявола

Дори и Джо да беше казал още нещо, Кърт не го чу. Той се измъкна от „Баракуда”, както човек се измъква от отвор на пещера и заплува с мощни движения на ръцете и краката.

Плавниците бяха малки, но пък много помагаха, а с маската виждаше ясно във водата. Но все още не знаеше къде точно се намира. Беше взел един уред от контролното табло на „Баракуда” – магнитния компас.

Той представляваше просто циферблат в запечатано топче, наполовина пълно с керосин. Ако не го счупеше или пукнеше, той щеше да изпълнява единствената си функция. А тя беше да сочи към най-силния източник на магнитно поле. Обикновено това беше северният магнитен полюс, но в случая щеше да сочи към магнитната скална кула.

Макар Кърт да беше доста сигурен, че цялата тази история е някаква измама, магнетизмът на кулата си беше факт. Нямаше значение дали бе създаден от някакво устройство, вградено в скалата, или беше просто резултат на високозаредени минерали, поставени на правилното място.

Запали една от светещите пръчки и вдигна компаса към очите си. Той се завъртя и лека полека показа посоката. Скоростта, с която се ориентира, подсказа на Кърт, че реагира на нещо много силно, а той бе сигурен, че това е скалната кула.

Знаеше, че с Джо се бяха движили в общи линии на изток, преди да ги заловят, триангулира в главата си посоката и пое към констелейшъна.

След пет минути се натъкна на един от корабите в подводното гробище. След две минути забеляза тройната опашка на стария самолет. Риташе силно с крака, знаеше, че няма много време и трябва да се движи по-енергично, за да забави настъпването на хипотермията.

Пъхна се в дупката в корпуса на самолета и заплува напред, обграден от мехурчетата, които издишаше. Стигна до кабината.

На пилотската седалка седеше скелет, все още закопчан за нея и лишен от всичките си тъкани. По него бяха останали само пластмасовата спасителна жилетка, чифт ръждясали военни плочици на врата и направеният от найлон и метал предпазен колан. Още няколко години и дори костите щяха да изчезнат.

Кърт огледа отново скелета и осъзна, че присъствието на този самолет тук бе част от онова, което го бе въвлякло в този хаос.

Скелетът на пилотската седалка, записите на ЦРУ за тайната мисия, отпътуването от Санта Мария и последвалата след девет минути катастрофа, всичко това бе придало някаква официална достоверност на мистерията.

Той прогони тази мисъл от ума си, посегна надолу и освободи катарамата, която задържаше кислородната бутилка към пода. Взе бутилката и огледа клапана за следи от корозия. По гърлото на бутилката се бе образувал пръстен от водорасли, но не изглеждаше повредена. Надяваше се този дебел стоманен цилиндър все още да съдържа чист кислород.

Джо Дзавала бе в капана на собствената си подводница. Главата и раменете му се намираха в кабината и в спасителния въздушен джоб. Ръцете му, изтеглени неудобно напред и присвити в лактите, се подаваха изпод ръба на кокпита. Той вече не ги усещаше, нито тях, нито краката си. Но все още можеше да мисли и осъзна, че бе грешка да изпускат въздуха на пълна струя.

Излишъкът просто изтичаше от кабината, без никаква полза. Успя да протегне крак отново и с голите си пръсти избута ключа.

Струята мехурчета спря. Кабината притихна съвсем, Джо продължи да диша съвсем бавно и да брои секундите до завръщането на Кърт, с онова, което беше намислил.

Беше само въпрос на време, казваше си той. Кърт ще се върне при всички положения. Джо познаваше приятеля си, той никога не се отказваше, докато буквално не остане никакъв изход. Просто се надяваше онова, което е намислил, да проработи, и то бързо.