Портата на дявола
- Автор: Касслер Клайв, Браун Грэм
- Серия: Досиетата NUMA #9
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ProBook
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Портата на дявола». Краткое содержание книги:
И, също като китовете, Кърт и Джо бяха изправени пред преследвачи, които бяха по-бързи, по-големи и добре въоръжени. Засега те можеха само да следват подводницата и да ги изчакат да излязат за въздух.
Светлина озари морето отпред и отдясно. Ударна вълна затресе подводницата, макар че Кърт изви силно наляво. След няколко секунди се видя второ просветване – точно пред тях. Кърт видя как водата се разширява, свива се и после се забива в носа на баракудата.
– Гранати – каза той.
По капака на кокпита се появиха пукнатини. Малки, почти невидими линийки се простряха изпод творенията на Джо, когато плексикласът отслабна и започна да поддава.
Последва още една експлозия и Кърт разбра, че не им остава много време.
– Готов ли си със съобщението? – попита той.
– Няма да издържим и десет секунди горе.
– Ще издържим, ако се предадем – каза Кърт, беше осъзнал, че щом Джо натисне „Ентер”, няма да има видим знак, че е изпратено съобщение, и те ще могат да си стоят с вдигнати ръце и с надеждата, че няма да ги убият просто за забавление.
Джо не каза нищо, но Кърт го чу как набира нещо на клавиатурата.
– Готово! – обяви Джо.
Кърт насочи носа към повърхността, надяваше се, че няма да ги отстрелят още щом ги видят. Щом стигна догоре, спря ускорителите.
Баракудата забави веднага и преследващите ги лодки профучаха край нея.
– Сега! – каза Кърт.
Джо натисна „Ентър”, а Кърт отвори капака.
– Хайде! – мърмореше Джо. – Бързичко, пор фавор!
Кърт се изправи, вдигнал ръце в знак, че се предава, а лодките вече завиваха обратно към тях.
Баракудата се клатеше на вълните и моторниците спряха до нея. На осемстотин метра от тях се появи една по-голяма лодка.
– Предаваме се – заяви той.
Двама мъже насочиха пушките си към него.
В задната част на кокпита се чу почти недоловимо писукане и след миг и Джо се изправи.
– Съобщението е изпратено – прошепна той.
Кърт кимна едва забележимо. Каквото и да стане сега, каквато и да беше съдбата им, поне бяха изпратили предупреждението си. Надяваше се само да не са закъснели.
Един от мъжете свали пушката и им хвърли въже. След миг подводницата беше завързана за по-голямата от двете лодки, а Кърт и Джо стояха на борда ѝ, оковани с белезници.
Очевидно враговете им се бяха подготвили добре.
По-голямата лодка бързо и неумолимо приближаваше, беше осемнайсетметрова моторна яхта с конструкция, каквато Кърт не беше виждал, изглеждаше доста по-утилитарна от всичко останало в този клас. Приличаше на военен съд, който иска да мине за обикновена яхта.
Лодката спря до тях, на носа стоеше мъж с униформа, подходяща за джунглата, и се взираше в Кърт. Беше същият, когото бе видял предната нощ и на „Кинджара Мару”. С победоносна усмивка мъжът скочи в лодката, преди яхтата да се е доближила съвсем.
Той тръгна към Кърт и Джо, които бяха съвсем безпомощни в момента, и изглеждаше така, сякаш възнамеряваше да им причини нещо болезнено. Кърт се взираше в него през цялото време, без да мига или да извръща очи.
– Андрас! – процеди той през зъби.
– Да не ти е приятелче? – попита Джо.
Преди Кърт да отговори, мъжът замахна, удари го в лицето и го повали на палубата.
Кърт погледна нагоре, от устата му се стичаше кръв – устната му беше разцепена.
– Извинявай, че попитах – каза Джо.
Двама мъже грабнаха веригата на белезниците на Кърт и го изправиха грубо на крака.
– Искам да видиш нещо – каза Андрас и даде знак яхтата да се премести напред. Двигателят запали за момент и угасна, а двете лодки се удариха една в друга. На дясната палуба на по-голямата имаше трийсетина души – мъже и жени, оковани с белезници и вериги с гръб към перилата.
Колкото и болезнени да бяха сцепената устна и наранената гордост, тази гледка причини на Кърт доста по-силна агония. Той разпозна членове на научните екипи, изпратени да изследват магнетизма. Катерина беше сред тях – на дясната ѝ буза имаше тъмна синина.
Тя вдигна очи и срещна погледа му, после се вгледа обратно в палубата, тъжна и отчаяна, сякаш се беше провалила.
Кърт изплю кръв и слюнка и попита:
– Какво искаш, Андрас? Защо е всичко това?
– О, поласкан съм, че най-сетне ме разпозна – каза Андрас. – Разбира се, малко съм обиден, че едва сега. Мислех, че съм ти направил по-голямо впечатление, но пък и аз не те познах веднага. Не беше с прошарена коса, когато се видяхме за първи път. Много ми се ще отчасти аз да съм отговорен за цвета ѝ сега.