Една любов в Париж

— Думи не мога да намеря да ви изкажа какво чувствувам пред тази картина — каза тя веднъж с дълбока въздишка. — Леонардо е бил велик художник. Аз смятам, че всеки трябва да го признае.

— Признавам с готовност, че съм зелен, когато се отнася до старите майстори — заяви Лесли, но в тази картина има нещо je ne sais quoi5 на което човек не може да противостои, не може да се отрече. Помниш ли още онова място в Патер, Венеция? Честна дума, чудесно го е налучкал.

По устните на мисис Мейсън се появи сянка от тъжна усмивка и тя издекламира с тих, но покъртителен глас прочутите редове, които преди две поколения толкова много опустошения бяха причинили сред младите почитатели на изкуствата.

„Върху тази глава, от всички неща на света, последното се вече спуща, и клепките й морно се затварят. Красота душевна се излъчва и плътта й озарява всички клетки до една, отражение на мисли чудни, на блянове потайни, фантастични и страсти отбрани.“

Изслушаха я мълчаливо, със страхопочитание. Тя, замлъкна, с грейнало от възторг лице, и каза този път с обичайния си глас:

— Да, сега ще отидем да погледаме малко Рафаел.

Въпреки всичко нямаше как да отминат, без да се спрат пред грамадните картини на Паоло Веронезе, окачени насреща.

— Струва си труда да им хвърлим един поглед — заяви мисис Мейсън. — Дядо ви много високо го ценеше. Изтънченост или дълбок смисъл Веронезе няма. Липсва му душа. Но изключителната му дарба да съчетава композиции е безспорна; никой друг не може тъй хармонично и тъй естествено като него да съчетава голям брой фигури. Картините му заслужават да им се удивлява човек, макар и само заради чисто физическата сила и жизненост, които Веронезе вероятно е притежавал, щом е могъл с такива грамадни картини да се справя. Но аз смятам, че в тях има и нещо повече. Като ги гледа, човек остава с впечатлението, че от тях блика многоликият живот на онази епоха и на разгулния езически дух, тъй характерни за Венеция на патрициите през златния й век.

— Често съм се опитвал да преброя лицата на „Сватбата на Кана Галилейска“ — каза Лесли Мейсън, — но всеки път излиза все различно число.

И четиримата се заловиха да броят, но всеки от тях стигна до различен резултат. Запътиха се към Голямата галерия.

— Тука е, значи, „Човекът с ръкавицата“ — каза мисис Мейсън. — Не съжалявам, че най-напред видяхте Веронезе. Тогава особените заслуги на Тициан още по-силно изпъкват. Спомнете си, обърнах ви внимание, че Веронезе няма душа. Ето, достатъчно е само да погледнете „Човекът с ръкавицата“, за да забележите, че Тициан тъкмо това има: душа!

— Дебела глава! — заяви Лесли Мейсън. — Доживял до деветдесет и девет години, а и тогава трябвало чумата да дойде, за да го събори.

Мисис Мейсън се усмихна едва.