Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Ти само почакай — каза Алиша. Докторите не всичко знаят. Имай малко търпение, Ричард. Няма да останем с едно дете. — И тя обърна бебето и пъхна ръка под пелените.
Ричард излезе навън и седна на стъпалата пред входа. Къщата зад гърба му, която само до преди няколко минути беше тиха и пуста, отново кипеше от живот. Имаше да върши толкова много неща. Живият плет, който ограждаше цветната градина, не беше подкастрян от шест месеца. Много отдавна беше подготвил за озеленяване една квадратна площ в страничния двор, която още чакаше да бъде засята. Още нямаше къде да простират спалното бельо. Ричард протегна ръка и погали перилото на стълбата, сякаш то беше конска шия.
Почти непосредствено след заселването си тук Уайтсайдови станаха първите хора в Небесните пасбища. Бяха образовани, имаха чудесна ферма и макар да не бяха от най-големите богаташи, разполагаха с пари. И най-важното — имаха всички удобства, живееха в чудесна къща. Тя символизираше тяхното семейство — просторна, луксозна за онова време, топла, гостоприемна и… бяла. Самият й размер внушаваше уважение, ала най-вече бялата боя, често подновявана, я поставяше над всички други къщи в долината и тя господствуваше над тях тъй, както рейнски замък господствува над цялата околност. Всички се възхищаваха от тази бяла къща, а освен това тя им даваше чувство за сигурност. И беше олицетворение на авторитет, култура, разум и добро възпитание. Дори само по външния вид на тази къща съседите можеха да преценят, че Ричард Уайтсайд е джентълмен, комуто е чужда всякаква низост, грубост или глупост. Те се гордееха с нея по същия начин, по който подвластните на един херцог се гордеят с господарската къща. Някои от съседите бяха по-богати от Уайтсайд, но съзнаваха, че такава къща не могат да построят дори да я прекопират точно. И тъкмо тази къща беше главната причина Ричард да стане съдник на долината при дребни спорове, да решава кое е добре и кое зле. От друга страна, упованието на съседите в него изпълваше Ричард с бащинско чувство към цялата долина. С течение на годините той започна да гледа на всички проблеми на долината като на свои собствени и това радваше хората.
Минали не минали пет години, интуицията подсказа на Алиша, че може да има второ дете.
— Ще повикам доктора — рече Ричард, когато тя му каза това. — Той най-добре ще прецени дали е безопасно, или не.
— Не, Ричард, докторите не разбират. Повярвай ми, жената познава себе си по-добре от всеки доктор.
Ричард я послуша, защото се боеше да не би докторът да каже не. „Това е то божествената жилка у жената — обясняваше той на себе си. — Природата е заложила в нея този инстинкт, за да може човешкият род да се множи.“
Шест месеца всичко вървеше добре, сетне изневиделица дойде страшното. Когато най-после повикаха доктора, той така се вбеси, че не можа дума да каже на Ричард. Докато докторът акушираше, Ричард изживя неописуем ужас. Седеше в дневната, стискаше ръчките на креслото и се вслушваше в стенанията, които долитаха от спалнята горе. Лицето му беше посивяло. След безкрайни часове стенанията секнаха. Ричард така се беше побъркал от напрежение и страх, че дори не вдигна глава, когато докторът влезе при него.
— Дайте бутилката — изрече уморено докторът. — Този път ще пием за един невиждан глупак.
Ричард нито го погледна, нито продума. Докторът продължаваше да го гледа начумерен, после каза по-меко:
— Жена ви е жива и само един бог знае как. От такива мъки би могъл да измре цял взвод войници. Слаби били жените! Глупости, те имат сили на чудовища. Но детето е мъртво. — Изведнъж му се дощя да отмъсти на Ричард, задето не го беше послушал. — От него дори няма какво да се погребе. — И той се обърна и мигом напусна къщата, защото не понасяше да му е жал за когото и да било, а му беше много жал за Ричард Уайтсайд.
Алиша остана инвалид. Малкият Джон не знаеше майка си здрава. Откак се помнеше, баща му все я качваше и сваляше на ръце по стълбите. Алиша рядко говореше, ала в погледа й все по-често и по-често просветваше онази загадъчна, пълна с мъдрост усмивка. И въпреки недъга си ръководеше удивително добре домакинството. Преди всяко ядене тя даваше нареждания на яките селски момичета, за които работата в тази къща беше истинска подготовка за бъдещата им женитба. От леглото или от пружиненото кресло Алиша планираше всичко.